Ноам Чомски за престъпните държави и дипломацията - част 2

Леон Визълтиър, автор в уважаваното либерално списание „Ди атлантик”, заяви, че САЩ трябва да се стремят към формирането на „съюз между Израел и сунитските държави”. Това изказване е израз на неговото (и не само неговото) недоволство, че Америка ще сключи сделка с „презрения” режим в Иран. Визълтиър трудно може да скрие омразата си към всичко иранско. Този уважаван либерален интелектуалец съвсем сериозно съветва Саудитска Арабия, в сравнение с която Ислямската република изглежда като истински рай, и Израел, с неговите чудовищни престъпления в Газа и на други места, да се съюзят, за да научат Иран на добро поведение. Вероятно препоръките му не са напълно безсмислени, ако вземем предвид нарушенията на човешките права, извършени от режимите, инсталирани и подкрепяни от САЩ. Без съмнение иранското правителство е заплаха за собствения си народ, но то, за жалост, не е рекордьор по този показател и не пада толкова ниско, колкото любимите съюзници [на САЩ]. При всички случаи този въпрос не е работа на Америка, още по-малко – на Израел и Саудитска Арабия. 

Няма да е зле също така да си припомним (иранците със сигурност помнят), че от 1953 г. насам не е минал и един ден, в който САЩ са пропуснали възможността да навредят сериозно на иранците. След като те свалиха омразния и наложен от Вашингтон режим на шаха през 1979 г., Америка не се поколеба да застане на страната на Саддам Хусейн по време на кървавото му нападение срещу Иран. Роналд Рейгън стигна дотам, че отрече най-голямото престъпление на арабския ръководител и го приписа на Иран – химическата атака по иракското кюрдско население. Когато Саддам беше изправен пред съда с подкрепата на САЩ, това чудовищно престъпление и останалите, в които САЩ бяха съучастници, внимателно бяха изключени от обвинителния акт. Обвиненията се свеждаха само до едно от многото дребни провинения на иракския лидер – убийството на 148 шиити през 1982 г.

Саддам беше толкова ценен приятел на Вашингтон, че дори му бяха дадени привилегии, предоставяни само на Израел – да нападне американски боен кораб и да се измъкне безнаказано. Става дума за фрегатата „Старк”, атакувана през 1987 г. Израел направи същото през 1967 г., когато бомбардира американския кораб „Либърти”. Малко след като САЩ започнаха операция „Богомолка” срещу иранските кораби и петролни платформи в ирански териториални води, Ислямската република почти се призна за победена. Кулминацията беше, когато американският военен кораб „Винсънс” свали ирански граждански самолет в иранското въздушно пространство, без да има каквато и да било заплаха за САЩ. Двеста и деветдесет души бяха убити, а капитанът на „Винсънс” беше награден с орден „Легион за заслуги” за „изключително похвалното поведение” и за поддържането на „спокойна и професионална атмосфера” по време на нападението. „Можем само да изпитаме страхопочитание при демонстрацията на подобни изключителни качества, проявени от американец!”, коментира Тил Рагу.

След войната САЩ продължиха да подкрепят основния враг на Иран – Ирак на Саддам Хусейн. Джордж Буш-старши, този държавник, дори покани иракските ядрени инженери-физици да се учат в САЩ как да произвеждат оръжие – действия, които представляваха много сериозна заплаха за Иран. Санкциите срещу него бяха затегнати, в това число и срещу чуждестранните фирми, които търгуваха с Ислямската република. Бяха предприети и действия за изключване на страната от международната финансова система. 

В последните години враждебността на САЩ спрямо Иран придоби нови измерения – саботажи, убийства на ядрени учени [уж извършени от Израел] и водене на кибервойна, която на всичкото отгоре беше оповестена с гордост. Пентагонът приема, че на нападенията във виртуалното пространство може да се отговори с военни действия, които да бъдат съгласувани в рамките на НАТО. Алиансът потвърди през септември 2014 г., че кибератаките могат да станат причина за колективни отбранителни действия. Това обаче е валидно, ако ние сме мишена, а не извършители на подобни нападения.

Няма да е честно, ако не споменем и изключенията. Президентът Джордж У. Буш направи няколко подаръка на Иран, като унищожи двамата му най-големи врагове – Саддам Хусейн и талибаните. Буш дори остави Ирак в ръцете на Ислямската република, след като САЩ се провалиха. Загубата беше толкова катастрофална, че Вашингтон беше принуден да изостави предначертаните си цели – изграждането на военни бази и осигуряването на привилегирован достъп на американските корпорации до огромните залежи от иракски петрол.

Като че ли няма много доказателствата в полза на твърденията, че иранците някога ще използват ядрено оръжие. През 2005 г. върховният лидер Али Хаменеи издаде фетва срещу ядреното оръжие. Откъде идва това убеждение, че иранците едва ли не са готови да използват оръжие, с което всъщност не разполагат?

Всеки сам за себе си може да прецени доколко да вярва на опроверженията на иранските лидери. Извън съмнение е обаче, че в миналото Иран е имал такива намерения, защото на чуждестранните журналисти беше съобщено от най-висока инстанция, че страната „със сигурност” ще разработи ядрено оръжие „по-скоро, отколкото някои предполагат”. Бащата на иранската ядрена енергетика и бивш директор на Иранската организация за атомна енергия беше убеден, че планът на иранските ръководители е „да конструират ядрена бомба”. В доклад на ЦРУ също се казваше, че „без съмнение” Ислямската република ще разработи ядрено оръжие, ако съседните държави го направят [а те го направиха].

Изявленията пред чуждестранните журналисти, които току-що цитирах, бяха направени при управлението на шаха. Т.е. в периода, в който високопоставени лица от САЩ като Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд, Хенри Кисинджър и други го насърчаваха да не спира с ядрената програма и оказваха натиск върху някои университети да помагат. Участник в тези усилия е и моят университет – Масачузетският технологичен институт, който е сключил договор с шаха да приема ирански студенти в специалността „Ядрено инженерство” в замяна на дарения, предоставяни от иранския ръоводител. Студентите са се противопоставили остро, но ръководството на факултета е одобрило размяната. По-възрастните му членове със сигурност помнят срещата, на която се са водили тези дебати. Години след това, попитан защо е подкрепил обучителната програма при управлението на шаха, но ѝ се противопоставя сега, Кисинджър отговори честно, че по онова време Иран е бил съюзник.

Ако оставим настрана абсурдните ситуации, с какво Иран е заплаха и с кое предизвиква такава истерия и такъв страх? За да се ориентираме правилно, трябва да чуем отново какво казва американското разузнаване. Спомнете си неговите анализи, според които Иран не представлява военна заплаха, че стратегическата му доктрина е отбранителна, че ядрените му програми [които по преценка на разузнаването не са насочени към производството на бомби] заемат „централно място в неговата стратегия за сдържането”.

Кой тогава се притеснява от сдържащия капацитет на Иран? Отговорът е прост – престъпните държави, които мародерстват из региона и не искат да търпят каквито и да било пречки пред агресията и насилието си. САЩ и Израел са на първи позиции по този показател. Саудитска Арабия прави всичко възможно да се присъедини към клуба – с инвазията си в Бахрейн, чиято цел е да помогне на диктатурата да смаже реформаторското движение и сега – с престъпното си нападение над Йемен, което влоши още повече хуманитарната катастрофа в страната.

Ще кажете ли малко повече за „престъпните държави”? Този термин беше въведен за първи път през 1994 г. от американския съветник по национална сигурност Антъни Лейк, който го използва, за да характеризира Северна Корея, Куба, Ирак, Иран и Либия. Във Вашия списък тези държави ги няма. В него присъстват САЩ, Израел и Саудитска Арабия?

Преди петнайсет години професорът по политология в Харвардския университет, видният политически анализатор Самуел Хънтингтън, предупреди в едно от най-популярните списания сред политическите среди, „Форин афеърс”, че за повечето държави по света САЩ се „превръщат в престъпна суперсила, която е най-голямата външна заплаха за техните общества”. Скоро след това думите му бяха повторени от директора на Американската асоциация за политически науки, Робърт Джървис, чиито наблюдения показваха, че „в очите на по-голяма част от света всъщност най-голямата престъпна държава днес са САЩ.”

Това мнение е широко разпространено. Според водещите западни социологически агенции, УИН/Галъп, най-голямата заплаха за световния мир са САЩ. На второ място е Пакистан, а позицията му най-вероятно е благодарение на гласовете от Индия. Иран е по-надолу, заедно с Израел, Северна Корея и Афганистан.

Самата Америка си признава, че е най-голямата заплаха за световния мир. До този извод стигаме от изказванията, които  нейните лидери и политически дейци правят по медиите. В коментарите си те настояват, че страната им заслужава да има правото да прибегне до употребата на сила, ако едностранно реши, че Иран е нарушил някое от задълженията си. 

Това е и отдавнашното схващане на либералните демократи. Например според Доктрината „Клинтън” САЩ имат право да прибягнат до „едностранната употреба на военна сила” дори и за да си осигурят „безпрекословен достъп до ключови пазари, енергийни запаси и стратегически ресурси”, да не говорим за „сигурността” и „хуманитарните” съображения. Тази доктрина не е само на думи. Хората, които следят какво става в момента, нямат нужда от доказателства, че тя се прилага и на практика.

Следващият очевиден въпрос е какво всъщност представлява иранската заплаха. Защо например Израел и Саудитска Арабия треперят от страх пред тази опасност? Каквато и да е тя, едва ли е военна. Американското разузнаване отдавна е информирало Конгреса, че Иран има много ниски военни разходи в сравнение с другите държави от Близкия изток, както и че неговата доктрина е отбранителна и е разработена, за да възпре евентуална агресия. Докладите на разузнаването потвърдиха също така, че няма доказателства, че Иран разработва ядрена програма за военни цели, и че „иранската ядрена програма и желанието на иранската страна да поддържа опцията за производството на ядрено оръжие заемат централно място във възпиращата ѝ стратегия”. 

Според авторитетния Стокхолмски международен институт за изследване на мира САЩ, както обикновено, се нареждат на първо място по размера на военните разходи. Китай е на второ, а военният му бюджет е една трета от този на Америка. Много по-надолу в списъка са Русия и Саудитска Арабия, а всички европейски държави са след тях. Иран се споменава бегло. Подробности за него са посочени в изследване на Центъра за стратегически и международни отношения, публикувано през април тази година. В него се казва „арабските страни от Персийския залив превъзхождат значително Иран по отношение на военните разходи и достъпа до съвременно оръжие”.

Военните разходи на Иран са много по-малки от тези на Саудитска Арабия и даже от тези на Обединените арабски емирства (ОАЕ). Всички страни от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив – Бахрейн, Кувейт, Оман, Саудитска Арабия и ОАЕ харчат осем пъти повече от Иран за военни цели и това е така от десетилетия. Споменатият център за изследвания е забелязал също така, че „арабските държави от Персийския залив са се сдобили и продължават да се снабдяват с някои от най-модерните и ефективни оръжия в света, докато Иран е принуден да живее в миналото и често да разчита на съоръженията, закупени още по времето на шаха”. А те на практика не стават за нищо. Дисбалансът, разбира се, е много по-голям, когато става дума за Израел, който освен с най-модерните американски оръжия, разполага и с голям арсенал от ядрено оръжие. Освен това той играе ролята и на своеобразна американска база в региона на Близкия изток.

И накрая, може ли да кажете малко повече за това, което току-що споменахте – за израелските запаси от ядрено оръжие? 

Иранският външен министър Мохамед Джавад Зариф приветства ядреното споразумение и заяви, че сега идва ред на „опонента”, имайки предвид Израел. През април тази година се проведе редовна конференция за преразглеждане на Договора за неразпространение на ядрено оръжие (ДНЯО). Тя се свиква на всеки пет години и този път, както и други пъти, се провали. Една от основните причини за това е, че САЩ отново блокираха усилията в Близкия изток [Западна Азия] да се установи зона, свободна от ядрено оръжие. Египет и други арабски държави приканват към тази стъпка от 20 години. 

Двамата дипломати, които я подкрепят както по време на конференцията, така и на ниво ООН и в рамките на Пъгуошкото движение* – Джаянта Данапала и Серхио Дуарте, изтъкват, че „приетата през 1995 г. резолюция за установяването в Близкия изток на зона, свободна от оръжия за масово унищожение, е основен елемент от мерките, които позволяват превръщането на Договора за неразпространение на ядрено оръжие в безсрочен”. Той е най-важният международноправен акт за упражняване на контрол върху въоръженията, който, ако се спазва, може да сложи край на тази напаст – ядреното оръжие. Прилагането на резолюцията многократно е блокирано от САЩ. Последните пъти Барак Обама го направи през 2010 г. и 2015 г. Данапала и Дуарте коментират, че това се случва „заради държава, която не е страна по Договора и за която мнозина смятат, че е единствената в Близкия изток, която разполага с ядрено оръжие” – учтив евфемизъм да се назове Израел. Двамата дипломати се надяват, че този провален опит няма да ликвидира двете основни цели на ДНЯО – ядреното разоръжаване и установяването в Близкия изток на зона, свободна от оръжие за масово унищожение”. Статията на Данапала и Дуарте в списанието на Асоциацията за контрол върху въоръженията е озаглавена „Има ли бъдеще за ДНЯО?”

Превръщането на Близкия изток в зона без ядрено оръжие е най-лесният начин да се неутрализира всяка заплаха, която Иран би представлявал. В стремежа си да защитят своя клиент Израел САЩ обаче саботират усилията в тази насока и това не е единственият случай, в който те пропускат възможността да решат проблема с иранската заплаха. Въпросът е: защо?

* Пъгуошкото движение (още Пъгуошките конференции за наука и световни проблеми) е международна организация, в която членуват учени и изтъкнати публични личности, чиито усилия на насочени в посока намаляването на опасността от въоръжените конфликти и намирането на решения за премахването на заплахите пред глобалната сигурност, в това число и елиминирането на всички видове оръжия за масово унищожение. Първата конференция на организацията е проведена през 1955 г. в канадския град Пъгуош, откъде идва и името ѝ.  През 1995 г. движението е отличено с Нобелова награда за мир. Секретариатът  му е в Рим.

20 септември 2015 г.

Източник: http://chomsky.info