Насилието се връща у дома

Интервю

Бойците на терористичната организация „Ислямска държава” не са покварени от идеологията, а това, че тя се е изчерпала. По-голямата радикализация – в буквалния смисъл на думата, е решението, не проблемът.

Инструменти
Печат

Арун Кунднани изучава тероризма и програмите за борба с радикализацията в Обединеното кралство и САЩ и е автор на книгата „Мюсюлманите идват!”, публикувана от издателство „Версо”. По време на интервюто с него той говори откровено и критикува последиците от „войната срещу тероризма” – от тезите на консервативните и либералните интелектуалци и коментатори до теориите за радикализацията, стимулирали разработването на програми за противодействие на тероризма на Запад. Само антирасистката, антиимпериалистическата и антикапиталистическата политика може да предостави истинска алтернатива на джихадизма, твърди Кунднани.

Всяко кътче от земята ли се е превърнало във военна зона в момента? Как сегашната ситуация се вписва в темата за „войната срещу тероризма”?

„Войната срещу тероризма” започна с обещанието, че ще ги убием „там далече”, за да не ни убият „тук”. Масовото насилие в Ирак, Афганистан, Пакистан, Палестина, Йемен и Сомалия беше в името на мира на Запад. „Разрешението да се използва военна сила”, гласувано от американския Конгрес в дните след 11 септември 2001 г., превърна целия свят в бойно поле на „войната срещу тероризма”.

Президентът Обама продължава да разчита на одобрението на Конгреса, за да придаде измамна легитимност на точковите удари на безпилотните самолети. Това е старата колониална формула, при която либералните ценности са почитани у дома, но са потъпквани в периферията, където убийствата без издадени от съд присъди са приемани за нещо рутинно и нормално.

Всички знаем, че „войната срещу тероризма” води до убийството на много повече цивилни, отколкото при тероризма, но я толерираме, защото става дума за „техните” цивилни, които намират смъртта си на места, които в нашите представи са много далечни. При все това, колониалната история ни учи, че насилието винаги „се връща у дома” някак си – дали чрез бежанците, търсещи убежище, или под формата на авторитарните практики, прилагани първоначално в колониите, или като тероризъм. Същите модели се повтарят и днес, само че модифицирани.

За мюсюлманите, граждани на западните държави, това е огромен товар. Такава е опростената представа за тях – или са умерени, или са крайни, или са добри мюсюлмани, или са лоши. Въпросът, който ги преследва, е, дали ще скъсат връзките си с местата, където се разпространява насилието, или ще го пренесат на Запад. Но този въпрос не е задаван директно, той винаги се промъква под друга форма – дали тези мюсюлмани приемат западните ценности?

Всеки, който откаже да се врече във вярност на западната култура, веднага буди подозрение. В същото време „Ислямска държава” обвинява тези мюсюлмани, че живеят в „сивата зона” – между западния империализъм и претенциите за възстановения халифат.

Резултатът е: две страни, все по-враждебно настроени една към друга. За да подкрепят твърденията си, че се води война срещу исляма, джихадистите дават за пример многобройните речи на западните лидери. За да легитимират войната, западните лидери говорят за „поколенческа борба” между западните ценности и ислямския екстремизъм. Учудващото е как тази изтъркана реторика се повтаря и днес. Оланд говори за „безмилостна война”, нищо че съществуват явни доказателства, че този подход се е провалил през последните 14 години.

Откъде идват нападателите от Париж? Могат ли теориите за радикализацията да обяснят кое ги е мотивирало?

Теориите за радикализацията, разработени от изследователските центрове, разузнавателните агенции и академичните институции, свързани със службите за сигурност, съдържат някои грешни твърдения, които уж трябва да обяснят насилието, упражнявано от джихадистите. 

Първо, те приемат, че „ислямското” политическо насилие е коренно различно от другите му форми. Така уроците от политическото насилие, упражнявано през XX век, особено по време на колониалното господство, са тотално забравени. 

Второ, те допускат, че някаква ислямска идеология е основният фактор, който превръща някого в терорист. Някои анализатори отдават значение и на личните преживявания и емоционалните кризи, но идеологията е смятана за основен мотиватор на поведението.

Емпиричните доказателства не подкрепят нито едно от тези твърдения. Вижте доброволците на „Ислямска държава” от Европа, които пристигат в Сирия с копия на книгата „Ислям за непросветните”, и обърнете внимание на информацията, че заподозреният за организатор на атентатите в Париж, Абделхамид Абауд, е пил уиски и е пушил канабис. Да, теориите за радикализацията са официално приети и популярни. Това е така, защото служат за оправдание за следенето на гражданите (на силите за сигурност и разузнавателните служби им е много по-лесно да откриват идеологии, отколкото терористи). 

Това, което теориите за радикализацията не отчитат, е, че насилието на „войната срещу тероризма” се връща – онези, които стават бойци на „Ислямска държава”, са готови да прилагат насилие. Нашите правителства – също. Иска ни се да мислим, че нашето насилие е рационално, нормално и е провокирано, а тяхното – фанатично, агресивно и извънредно. Обаче ние бомбардираме журналисти, деца и болници.

Бойците на терористичната организация „Ислямска държава” не са покварени от идеологията, а това, че тя се е изчерпала. Те са израснали във времената на описания от Франсис Фукояма „край на историята”, в които няма алтернатива на капиталистическата глобализация. Те не познават критичното мислене, само теорията на конспирацията, и са привлечени по-скоро от апокалипсиса, отколкото от народната борба. Въпреки липсата ѝ на реално политическо съдържание привържениците на глобалната война срещу „Запада” я възприемат като отговор на расизма, бедността и имперските амбиции.

След атаките в Париж преобладаваше нарцистичният тон, с който „Ислямска държава” беше описвана като диаметрално противоположна на онова, което сме ние. За либералите тази терористична организация е символ на нетолерантност, расизъм и потисничеството над жените. За консерваторите е идеалният враг – фанатичен, не-западен и варварски. Така „Ислямска държава” се превръща в абсолютния „друг” и ни позволява да си изградим положителен образ за нас самите. 

Придобилото широка популярност видео на комика Джон Оливър, качено след атентатите в Париж, е красноречив пример за това. Оливър казва, че в културната битка с Франция джихадистите нямат никакъв шанс. „Докарайте несъстоятелната си идеология. Те ще ви доведат Жан-Пол Сартр, Едит Пиаф, хубаво вино, коняк „Камю” и камамбер.” Но самият Сартр е осъзнавал как възприемането на света в черно-бели краски е всъщност една маска, която прикрива причинно-следствената връзка между варварството и цивилизацията. Френският философ пише: „Няма нищо по-трайно от расисткия хуманизъм, защото европеецът е станал човек само благодарение на това, че поробва други народи и създава чудовища.”

Без съмнение „Ислямска държава” е чудовище, но ние създадохме това чудовище. То се роди от хаоса и касапницата, последвали инвазията в Ирак през 2003 г. Неговата религиозна идеология и парите му идват от саудитския елит и от този на другите държави в Залива – най-близките съюзници на Запада в региона след Израел. Русия и Иран също носят отговорност за това, че подкрепиха режима на Башар ал-Асад. В същото време онези организации, които се бият най-ефективно срещу „Ислямска държава” – кюрдските милиции – са смятани от западните правителства за терористи, защото представляват заплаха за нашия съюзник Турция. 

Как трябва да реагира Европа?

Разбира се, идеологията и управленските методи на „Ислямска държава” трябва да бъдат разобличени и порицавани всеки път. 

Но, от друга страна, не бива преставаме да критикуваме очевидните двойни стандарти и противоречията на „войната срещу тероризма”. По-голямата радикализация – в истинския смисъл на думата, е алтернативата на джихадизма, тя е решението, не проблемът.

Валтер Бенямин казваше, че зад всеки фашизъм стои една провалена революция. Същото важи и за тероризма – „Ислямска държава” съществува, защото арабските революции от 2011 г. се провалиха. 

Трябва да спрем въздушните удари, които водят единствено до продължаване на спиралата на насилието и служат като аргумент в полза на пропагандираната от „Ислямска държава” война на „Запада” срещу исляма. Необходимо е също така да преустановим подкрепата си за онези режими, които допринесоха за възхода на тази терористична организация, най-вече елитът в Саудитска Арабия – най-реакционният в региона. 

И накрая, трябва да защитим бежанците, не само защото са жертви, а защото носят със себе си доказателството за нашите минали провали. Трябва да им позволим да ни научат нещо за нас самите. 

 

Публикувано със съкращения

Източник:  https://opendemocracy.net