Израелското лоби?

Както вече споменахме, статията бе публикувана на сайта на London Review of Books, който е много по отворен за провеждане на дискусии отколкото американските журнали – нещо, което е от значение (и към което ще се върна обратно) за предполагаемото влияние на това, което М-У наричат “лоби”. В предисловието на “Еврейския журнал” се цитират думите на М, който твърди, че статията е била поръчана от американски журнал, но е била отхвърлена и че “про-израелското лоби е толкова могъщо, че той и съавторът на статията Стивън Уолт никога не биха успели да я поместят в американско научно издание”. Но въпреки появата й в Англия, статията на М-У предизвика очакваната истерична реакция от страна на обичайните поддръжници на държавното насилие тук, като започнем с “The Wall St Journal” и стигнем до Алън Дершовиц, понякога по начин, който моментално би изложил авторите на присмех и подигравки ако не пишеха (както обикновено) със сила.

М-У заслужават уважение за това, че заеха позиция, която със сигурност щеше да предизвика бурно негодувание, фанатични лъжи и отричания. Трябва да отбележим, че няма нищо необичайно в това. Вземете която и да било тема, която засяга “Светото писание” на “стадото от независещи умове” (позволявам си да взема назаем прочутото описание на интелектуалците от Харолд Розенберг) – например всичко, което е свързано с Балканските войни, които изиграха голяма роля в невероятните походи на самоласкаенето и обезобразиха интелектуалния дискурс в края на милениума като дори надминаха исторически прецеденти, които сами по себе си са достатъчно неприятни. По-принцип за стадото е изключително важно да съхрани тази представа за собственото аз, по-голямата част от която се основава на лъжи и измами. Следователно всеки опит дори и само за показването на обикновени (необсъждани и със сигурност значими) факти или се пренебрегва (М-У не могат да бъдат пренебрегнати) или предизвиква впечатляващи изблици на негодувание, клевети, измислици и лъжи плюс всички останали стандартни реакции. Това много лесно може да се демонстрира и в никакъв случай не се ограничава с тези случаи. Хората, които нямат опит с критични анализи на общоприетата доктрина могат да бъдат  сериозно подведени по отношение на Близкия Изток.

При все че осъзнаваме, че М-У заеха смела позиция, която заслужава похвала, то ние все пак трябва да се запитаме, колко убедителна е тезата им. По мое мнение, не много. Прегледах какво другите източници (исторически и документални) посочват за главните източници на американската политика в Близкия Изток в книги и статии писани през последните 40 години, които са твърде много за да ги назова тук. Според мен, М-У привеждат доста добри аргументи в полза на тезата им за могъществото на лобито, но не мисля, че ни дават някакво основание да променим това, което винаги ми е изглеждало като по-правдоподобна интерпретация. Между другото, обърнете внимание, че това което е изложено на риск, е едва доловимо ако претеглим въздействието на няколко фактора, които (всички са съгласни) си влияят един на друг при определянето на държавната политика, а именно: (А) стратегическо-икономическите интереси за концентрирането на вътрешната мощ в държавно-корпоративните отношения и (Б) лобито.

         Тезата на М-У е, че значително преобладава (Б). За да дадем оценка на тази теза, трябва да направим разликата между два съвсем различни въпроса, които те обединяват в един: (1) предполагаемите провали на американската политика в Близкия Изток; (2) и ролята на лобито за предизвикването на тези провали. Дотолкова до колкото позициите на лобито съответстват на (А), то двата фактора са много трудни за разнищване. А има и голяма доза конформизъм.

Нека да погледнем (1) и да си зададем логичния въпрос: За кого политиката през последните 60 години е провал? Енергийните корпорации ли? Едва ли. Те отбелязаха “печалби надхвърлящи мечтите на алчността” (цитирам Джон Блеър, който проведе най-важните правителствени разследвания на индустрията през седемдесетте години) и все още печелят, а Близкият Изток е главният им източник на печалба. Беше ли тази политика провал за най-важната американска стратегия, която се основава на контролирането на това, което Министерството на външните работи описа преди 60 години като “изумителен източник на стратегическа сила”, визирайки близкоизточния петрол и огромното богатство произтичащо от тази нямаща равна на себе си “материална награда”? Едва ли. Съединените щати постоянно бяха в контрол на нещата, а значителните обрати като Ислямската революция в Иран, не бяха последствия от инициативите на лобито. А, както вече отбелязахме, енергийните корпорации преуспяваха. Освен това, тези невероятни успехи трябваше да преодолеят доста пречки: преди всичко, както и навсякъде по света, това, което вътрешните документи наричат “радикален национализъм” и с което обозначават независимия национализъм. Както и навсякъде другаде по света, беше удобно тези неща да се окачествяват като “защита срещу СССР”, но обикновено този мотив рухва, ако бъде проучен по обстойно както по отношение на Близкия Изток, така и навсякъде другаде. Всъщност, малко след рухването на Берлинската стена тези мотиви бяха официално признати за фиктивни, когато Националната стратегия за сигурност на Буш (1990) призова да продължат да бъдат поддържани силите насочени към Близкия Изток, където “сериозните заплахи за нашите интереси не могат да бъдат прехвърлени на Кремъл ” и вече няма мотив за преследване на същата политика като преди. Същото се отнасяше и за останалата част от света.  

Това веднага повдига още един въпрос за тезата на М-У. Какви бяха “лобитата”, които доведоха до воденето на почти същата политика из целия свят? Нека да разгледаме 1958 година. Тя беше от съществена важност за международните отношения. През 1958 година администрацията на Айзенхауер определи Близкия Изток, Северна Африка и Индонезия като трите основни предизвикателства за Съединените щати – и трите производители на петрол и трите населени с мюсюлмани. Проблемът със Северна Африка беше разрешен с (формалната) независимост на Алжир. Проблемите с Индонезия и Близкия изток бяха разрешени чрез клането на Сухарто (1965) и унищожаването на арабския светски национализъм (Насър, 1967). В Близкия Изток, това доведе до установяването на здравия американско-израелски съюз и потвърди преценката на американското разузнаване от 1958, че “логичният начин” за противопоставяне на “радикалния национализъм” (има се предвид секуларистичният независим национализъм) е “да бъде подкрепян Израел” в качеството му на сигурна американска база в региона (заедно с Турция, която започна близки взаимоотношения с Израел през същата година). Превратът на Сухарто предизвика истинска еуфория и той остана “нашият тип човек” (както администрацията на Клинтън го наричаше) до момента в който вече не можеше да се справя през 1998, подобно на неприятния паралел със Саддам Хюсеин, който също беше “нашият тип човек” докато престана да изпълнява заповедите през 1990. Кое беше индонезийското лоби? Кое беше лобито на Саддам? Въпросът се отнася и за целия свят. Ако не се намери отговор на тези въпроси, въпрос (1) не може да бъде сериозно разглеждан.

Когато все пак се замислим върху въпрос (1) виждаме, че американската политика в Близкия Изток е доста сходна с американската политика навсякъде по света и представлява един забележителен успех на фона на множеството трудности: 60 години са доста дълъг период от време за планиране на успех. Вярно е, че Буш-младши отслаби американските позиции и то не само в Близкия Изток, но това вече е друг въпрос.

Това ни води до (2). Както вече отбелязахме съюзът между САЩ и Израел се затвърди точно когато Израел направи голяма услуга на американско-саудитските енергийни корпорации като разби арабския национализъм, който заплашваше да запази природните ресурси за вътрешна употреба. Това е също и моментът, в който лобито става популярно (наред с компонента на християните евангелисти, който без съмнение е най-многобройният и според някои най-влиятелната част, но това се отнася предимно за деветдесетте години). Това е и времето, когато интелектуалната политическа класа започна любовната си афера с Израел, от когото преди това не се интересуваше особено. Тя е много влиятелна част от лобито заради влиянието и в медиите, научните среди и така нататък. От тук нататък става трудно да се различат “националните интереси” (в обичайното изопачено значение на фразата) от действията на лобито. Разглеждал съм списъка с извършените досега от Израел услуги за Съединените щати в други мои трудове и нямам намерение да го разглеждам и тук.

М-У се концентрират върху Комитета за американско-израелски обществени отношения (AIPAC) и евангелистите, но признават, че лобито включва и по-голямата част от политическата интелектуална класа – момент, в който до голяма степен тезата им се изпразва от съдържание. Освен това те използват доказателствата доста селективно (а по голямата част от тях са предположения). Да вземем за пример продажбите на оръжия за Китай, които според тях, подриват американските интереси. Те обаче не споменават, че когато Съединените щати възразиха, Израел беше принуден да отстъпи: при управлението на Клинтън през 2000 година и отново през 2005, когато неоконсервативният режим във Вашингтон унижи Израел. И в двата случая лобито остана безмълвно въпреки, че бяха нанесени сериозни удари на Израел. Има и много други такива случаи. Вземете за пример най-тежкото престъпление в историята на Израел – нападението му над Ливан през 1982 целящо да унищожи секуларистичната националистическа ООП и да сложи край на неудобните и призиви за политическо разрешаване на проблема както и да издигне начело на Ливан приятелски маронитски режим. Администрацията на Рейгън окозваше силна подкрепа на инвазията с всичките и жестокости, но няколко месеца по-късно (август), когато жестокостите станаха толкова свирепи, че кореспондентът на “Ню Йорк Таймз” в Бейрут Томас Фредмън не преставаше да изразява възмущението си от тях и те започваха да накърняват американските “национални интереси”, Рейгън заповяда на Израел да прекрати инвазията, след това се намеси за да завърши отстраняването на ООП от Ливан – изход, който удовлетворяваше и Израел и САЩ (и свързан с обичайното американско противопоставяне на независимия национализъм). Изходът не беше напълно това, което Израел и САЩ искаха, но важното в случая е, че администрацията не Рейгън подкрепи израелската агресия и издевателства, когато това беше в полза на “националните интереси” и го прекрати, когато вече не беше (а после се намеси и свърши основната задача). Това е съвсем нормално.

Друг въпрос, който М-У не разглеждат е за ролята на енергийните корпорации. Те едва ли са встрани от американския политически живот – това ясно пролича в администрацията на Буш, но и по принцип винаги е осезаемо. Как е възможно те да са толкова безсилни в сравнение с лобито? Като близкоизточен изследовател Стивън Зунес правилно посочи, че “има много по-големи интереси, които зависят от това, което се случва в региона на Персийския залив от интересите на AIPAC (или на лобито като цяло) и това са интересите на петролните компании, оръжейната индустрия и други специални интереси, чието лобиращо влияние и дейности надхвърлят тези на превъзнесеното ционистко лоби и неговите съюзници в Конгреса”.

Наистина ли енергийните корпорации не разбират какви са техните интереси или и те са част от лобито? До този момент, каква точно е разликата между (1) и (2)?

Също остава да бъде обяснено защо американската политика в Близкия Изток е толкова сходна с американската политика из целия свят – нещо, за което Израел има решаваща роля, например помагайки на изпълнителната власт да избегне конгресните пречки за провеждането на масов терор в Централна Америка, да избегне ембарго срещу Южна Африка и Родезия и много други неща. Всичко това прави разграничаването на (2) от (1) още по-трудно като имаме предвид, че последното е доста еднакво по същност из целия свят.

Няма да разглеждам другите доводи, но не мисля че те биха устояли пред подробно проучване.

Тезата на М-У обаче се харесва на мнозина. Причината за това е, че оставя благородството на американското правителство и “идеализма на Уилсън” и т. н. незасегнати, понеже правителството е в хватката на всемогъща сила, от която не може да се освободи. Това е по-скоро като приписването на престъпленията извършени през последните 60 години на “преувеличени илюзии за Студената война” и така нататък. Удобно, но не и убедително. И в двата случая.

Източник: 

http://www.chomsky.info/articles/20060328.htm