Вече не можем да водим войни в чужбина и да се чувстваме сигурни у дома

Анализи и коментари

„Ислямска държава” бързо разбра една истина, която Западът трябва да приеме сега – че националните граници, наложени от колониалните сили преди 100 години, вече нямат никакво значение”, казва Робърт Фиск.

Печат

„Ислямска държава” публикува един от първите си видеоклипове в началото на 2014 г. Малцина в Европа го гледаха. Не беше нито убедителен, нито професионално направен, както последните ленти с екзекуции на терористичната организация. В него нямаше „нашиди” (химни – бел. прев.), които присъстват в по-голяма част от пропагандата на „Ислямска държава”. Вместо това, носена на ръка камера показваше как булдозер събаря насип пясък, маркиращ границата между Ирак и Сирия. Докато машината разрушаваше мръсното гранично укрепление, камерата се движеше надолу към опънат на земята постер, чийто текст, писан на ръка, гласеше: „Краят на Сайкс-Пико”.

Подобно на стотици хиляди араби от Близкия изток, за които договорът „Сайкс-Пико” е болна тема, аз гледах това видео в Бейрут. Кървавите последици от действията на британския дипломат и френския му колега – Марк Сайкс и Франсоа Жорж-Пико – са известни на всеки арабин, християнин, мюсюлманин, че даже и евреин, в региона. Двамата политици чертаят тайно границите по време на Първата световна война и според договорките им Сирия, Планински Ливан и северен Ирак остават за французите, а Палестина, Трансйордания и останалата част от Ирак – за англичаните. Сайкс и Жорж-Пико изтърбушват провинциите на застарялата и умираща Османска империя и създават изкуствени държави, чиито граници, наблюдателни кули и пясъчни насипи разделят племена, семейства и народи. Това е продуктът на колониалната политика на англичаните и французите.

Случи се така, че в нощта, в която гледах видеоклипа на „Ислямска държава”, бях на посещение на лидера на ливанските друзи – Уалид Джумблат. „Краят на Сайкс-Пико” – ми изрева той. „Глупости” – му изпуфтях в отговор. Разбира се, аз грешах, а Джумблат беше прав. Той веднага беше забелязал как „Ислямска държава” с главозамайваща бързина постигна онова, към което толкова много араби са се стремили преди стотина години – събарянето на фалшивите граници, начертани от победителите в Първата световна война – предимно Великобритания и Франция, – които ги бяха разделили. Цялата ни колониална система, не само границите, но също така и администрацията, фалшивите демокрации, които мошенически сме им натрапили, мандатите и попечителството, които са ни дали възможност да ги управляваме – всичко това е отровило живота им. Колин Пауъл настояваше за същото попечителство върху иракския петрол преди незаконната англо-американска инвазия през 2003 г. 

Ние обаче не сме се задоволили само с това. Пробутали сме на арабите крале, а после сме ги снабдили и с генерали и диктатори. Именно ние сме дирижирали референдума, при който хашимитският крал Файсал печели 96% подкрепа в Ирак през 1922 г. Либийският народ, сирийският, иракският и египетският – всички те са завладени от англичаните през XIX век и впоследствие са „благословени” с измамни правителства, жестоки полицейски служби, лъжливи вестници и фалшиви избори. Мубарак дори е задминал епичните 96% на Файсал на изборите, и то няколко пъти. За арабите „демокрацията” никога не е била символ на свобода на словото, нито свободата да избират собствените си лидери. Тази дума за тях винаги е значила едно – западните държави да продължават да подкрепят жестоките диктатори, които ги потискат.

Затова по време на арабските революции, завладели Близкия изток през 2011 г. – забравете за „арабската пролет”, тази измислица по холивудски образец – нямаше призиви за демокрация. Плакатите по улиците на Кайро, Тунис, Дамаск и Йемен настояваха за достойнство и справедливост – две неща, които никога не сме били готови да дадем на арабите. Справедливост за палестинците, за кюрдите, за арменците, избити през 1915 г., и за всички страдащи арабски народи – това не е нещо, което някога ни се е нравило. Мисля, че още в началото на колосалните промени от 2011 г. трябваше да задълбаем повече за причините те да се случат.

При отразяването на бунтовете в репортажите си аз ги отдавах на по-високата степен на образованост и нарасналите възможности на младежите да пътуват. Признавам силата на социалните медии и интернет, но това, което ставаше, беше много по-дълбоко. Арабите се бяха събудили от дълбок сън. Те отказаха повече да играят ролята на „децата” в патриархалната система на Насър, Садат, Мубарак, Асад, Кадафи и по-рано – на Саддам. Те се събудиха, за да разберат, че именно техните правителства са съставени от „деца”, едно от които – Мубарак – беше на цели 83 години. Арабите искаха да притежават градовете си и местата, в които живеят – а това означава по-голяма част от Близкия изток.

Сега мисля, че тогава съм грешал. Като се връщам назад, осъзнавам, че не съм разбрал какво означават тези революции. Може би те могат да бъдат обяснени частично с ролята на профсъюзите. Там, където тези сдружения, с техния транснационален социализъм и антиколониални настроения, бяха силни – какъвто е случаят с Египет и Тунис – кръвопролитията бяха много по-малко в сравнение с онези държави, в които подобни организации бяха забранени изцяло – като Либия например – или профсъюзите се бяха сраснали с управляващите режими от доста време – какъвто е случаят със Сирия и Йемен. Социализмът е трансграничен. Но дори и тази особеност не дава пълна картина за станалото през 2011 г.

Сега мисля, че онова, което наистина се прояви през тази година, е много по-дълбокото убеждение на арабите, че колониалните институции, които ние, западняците, сме изградили за тях преди 100 години, са безполезни, както и че независимостта, която впоследствие сме дали на изкуствено създадените им държави върху изкуствено начертани граници, вече няма никаква стойност. Арабите отхвърлиха цялата система, която ние им бяхме натрапили. Фактът, че след кратко управление на избраното правителство на „Мюсюлмански братя” Египет се върна отново към военния патриархат при напълно предсказуемото мълчаливо съгласие на Запада, не променя картината. По-голяма част от революциите се водеха в националните граници (или поне в началото това беше така), но значението на тези граници започна да избледнява.

Когато „Хамас” и „Мюсюлмански братя” станаха едно цяло, границата между Синай и Газа започна да се руши. След това разпадането на Либия доведе до отваряне на границите на Кадафи и така те също спряха да съществуват. Неговото оръжие, в това число и химическите бомби, беше продадено на бунтовниците в Египет и Сирия. Има опасност Тунис, който би трябвало да ни е станал много скъп заради това, че прегърна „демокрацията”, да се дестабилизира, защото през собствените му граници с Либия и Алжир свободно преминава оръжие, което стига до ислямистки групи. Фактът, че „Ислямска държава” успя да завладее тези територии, в които границите не значат нищо, доказва нейния трансграничен характер. Тя се простира от Фалуджа в Ирак до покрайнините на сирийския град Алепо, от Нигерия до Нигер и Чад.

„Ислямска държава” може да съсипе икономиката на всяка страна, през която преминава – да взриви руски самолет, излитащ от Шарм аш-Шейх, да нападне музея „Бардо” в Тунис или плажовете в Сус. През 2002 г. ислямистите нападнаха еврейска синагога на тунизийския остров Джерба и убиха 19 души, но тогава бяха времена, в които въпреки тези събития, туризмът можеше да продължи да се развива. И Либия все още съществуваше. В онези дни полицията на Бен Али можеше да контролира вътрешната сигурност на Тунис, а армията беше толкова слаба, че беше неспособна да организира преврат. Затова днес тя не може да защити границите на страната си.

„Ислямска държава” се ориентира в ситуацията преди нас. Моментът, в който тя разбра, че в модерно време границите на практика са незащитени, съвпадна с онзи, в който арабите показаха колко разочаровани са от измислените си държави. Голяма част от милионите сирийски и афганистански бежанци, които се стекоха в Ливан, Турция и Йордания, а след това се отправиха на север към Европа, нямат намерение някога да се върнат обратно там, където са се почувствали обезверени и предадени. В съзнанията на бежанците техните държави вече не съществуват. Не става дума, че това са „провалени държави”, а по-скоро някакви въображаеми формирования, които вече не служат за нищо.

Осъзнах това едва през юли тази година, докато пишех за гръцката икономическа криза. Тогава пътувах до гръцко-македонската граница заедно с „Лекари без граници”. Това беше много преди историята за дошлите на територията на Европа арабски бежанци да привлече вниманието на ЕС и медиите, въпреки че удавянията в Средиземно море бяха редовна гледка от телевизионните екрани. Айлан Курди, момченцето, което щеше да бъде изхвърлено на турския бряг по-късно, имаше още два месеца живот. През това време обаче в земите около македонската граница имаше хиляди сирийци и афганистанци. Стотици бедняци преминаваха пеша през царевичните ниви, все едно бягаха от Стогодишната война. Жени с крака, обгорени от експлодирали готварски газови печки, мъже с рани по телата им от побоите на граничните полицаи. 

Даже познавах двама от тях – братя от Алепо. Бях ги срещнал две години по-рано в Сирия. Когато заговориха, осъзнах, че споменават Сирия в минало време. Казваха „там”, където „беше домът ни”. Те вече не вярваха в Сирия. Те вече не вярваха в държавните граници, и което е много по-важно за Запада – те вече не вярваха и в нашите граници. Прекосяваха европейските граници със същото безразличие, с което бяха преминали от Сирия в Турция или Ливан. Ние, които начертахме границите в Близкия изток, разбрахме, че нашите национални граници, също нямат никакво значение за тези хора. Те искаха да отидат в Германия или Швеция и смятаха да стигнат пеша дотам, независимо от това колко полицаи щяха да бъдат изпратени да ги пребият или да хвърлят сълзотворен газ по тях, опитвайки отчаяно да опазят държавния суверенитет и границите на Европейския съюз.

Ние бяхме шокирани и възмутени, че нашите скъпоценни граници бяха накърнени от тази своеобразна армия от бедни хора, повечето от които – мюсюлмани. Реакцията ни рязко контрастира на факта, че ние самите не зачитаме арабските граници. Саддам беше първият, който демонстрира презрението си към тези линии в пясъка. Той изобщо не се интересуваше от международното право, когато нахлу в Иран през 1980 г. с разузнавателна помощ от американците или когато нападна Кувейт през 1990 г. и разкъса старата граница на емирството с претенцията, че то е иракска провинция. От освобождението на Кувейт през 1991 г. насам Западът е бомбардирал границите на Близкия изток толкова много пъти, че не е трудно да посочим примери. Дори и в момента го правим. Арабските военновъздушни сили редовно ги кръстосват заедно с нашите изтребители-бомбардировачи.

Освен трагичното ни приключение в Афганистан и абсолютно незаконното ни нахлуване в Ирак през 2003 г., нашите самолети бомбардират Либия, Ирак и Сирия в сътрудничество с някои местни псевдодемокрации от толкова отдавна, че на тези нарушения се гледа като на някаква рутинна практика, на нещо почти нормално, което много рядко заслужава заглавие на първа страница. Саудитците бомбардират Ирак, Сирия и Йемен. Йорданците бомбардират Сирия. Обединените арабски емирства бомбардират Йемен. Сега и французите бомбардират сирийския град Ракка повече, отколкото го бомбардираха преди два месеца. Тогава президентът Франсоа Оланд не ни говореше, че Франция е „във война”. Това, което искам да кажа, е, че ние дотолкова сме свикнали да извършваме нападения по арабски територии, Франция толкова е претръпнала от изпращането на войници и пилоти в Африка и Близкия изток, за да стрелят и бомбардират онези, които тя смята за врагове, че едва когато мюсюлмани започнаха да атакуват нашите столици, ние осъзнахме, че сме „във война”.

Нямаше никакви червени и оранжеви кодове в арабските столици.

Те живееха при постоянен код „червено”. Тяхното население се свиваше под натиска на „извънредното законодателство”, наложено от диктатори, подкрепяни от Запада. Законодателство, което даже е по-несправедливо от това, което европейските политически майстори искат да ни натрапят сега. Естествено, след катастрофата в Ирак искаме да използваме местните милиции да умират вместо нас. Така че кюрдите, иракските шиитски милиции, иранците и – това обаче не трябва да го казваме – сирийската армия и ливанското движение „Хизбулла” – всички те са нашата пехота срещу „Ислямска държава”.

По един странен начин „Ислямска държава” прави същото. Колкото и зверства да са извършени в Европа от хора, за които се предполага, че са се „радикализирали” в Сирия, в повечето случаи убийците са местни – британски мюсюлмани в Обединеното кралство, френски мюсюлмани, граждани на Франция или Белгия. Важното в случая е, че „Ислямска държава” явно се опитва да провокира гражданска война в Европа, особено между многобройните френски мюсюлмани от алжирски произход, от една страна, и полицията и политическия елит на Франция – от друга. В голяма част от репортажите по повод клането в Париж думата „мюсюлманин” беше избягвана.

Ние не разбираме арабите, които си мислят, че живеят в свят без граници, но отношението ни е коренно различно спрямо държавата с най-размитите граници в Близкия изток. Тази държава е Израел. Декларацията „Артър Балфур”, с която англичаните подкрепят създаването на държава за евреите в Палестина по времето на същата война, в която Сайкс и Жорж-Пико се договарят да разделят арабския свят, предвижда нови граници на самата Палестина – граници, които и до ден днешен остават неопределени. Международно признатите граници на Израел са игнорирани от израелското правителство, което дори не иска да каже къде е източната граница на страната му. Дали тя се простира по фронтовата линия, ограждаща Стария град на Ерусалим? Или е по протежението на гротескната израелска стена, която на практика служи, за да се заграби палестинска земя от Западния бряг? Дали Израел включва в границата си всяка колония, построена върху открадната от палестинците земя в Западния бряг? Или може би границата минава по цялото течение на река Йордан, като по този начин се ликвидират шансовете за създаването на палестинска държава? Когато Израел иска от своите критици да признаят правото му да съществува, той трябва да поясни за кой точно Израел говори – дали за онзи, който е законово признат от ООН („правилния Израел”, както го наричаме), или за Израел, който включва целия Западен бряг (или „неправилния Израел”, както обаче със сигурност не го наричаме)?

Да подкрепим Израел, който отказва да определи къде е източната му граница, е същото като да не признаем границите на арабския свят, освен в случаите, в които те ни устройват. В крайна сметка ние сме тези, които имат право да чертаят „линии в пясъка” и да рисуват „червени линии”. Ние, европейците, решаваме къде започват и къде свършват цивилизациите. Министър-председателят на Унгария е този, който определя къде да разположи силите си, които да защитят „християнската цивилизация”. Ние, западняците, имаме моралното право да решаваме къде в Близкия изток държавният суверенитет трябва да бъде зачитан и къде може да бъде накърняван.

Но когато арабите решат да се освободят от целия този цинизъм и да потърсят късмета си в „нашите” земи, а не в „техните”, тази практика се променя. Смайващо е как забравяме, че най-големият нарушител на границите в модерно време е европеец, който е искал да унищожи евреите в Европа и ако се съди по расистките му коментари по отношение на мюсюлманите в „Майн Кампф”, е можело холокостът му да застигне и арабите. Дори посмяхме да наречем убийците от Париж „ислямофашисти”, както великият френски псевдофилософ Бернар-Анри Леви написа наскоро. „Ислямска държава” е нацистка организация, но в момента, в който използваме думата „ислям” в същия контекст, все едно рисуваме свастики из целия Близък изток. Леви настоява да предоставим повече помощ на „нашите кюрдски съюзници”, защото „ без сухопътни войски на тяхна земя ще се лее повече кръв по нашата”.

Нали точно това ни казаха Джордж У. Буш и Тони Блеър, преди да нагазят в гробището „Ирак” през 2003 г. Ние винаги обявяваме, че сме „във война”. Казва ни се да бъдем безмилостни, че трябва да завладеем „тяхната територия”, за да им попречим да завладеят нашата. Но времената, в които можехме да предприемаме приключения в чужбина и да се чувстваме сигурни у дома, отдавна са отминали. Ню Йорк, Вашингтон, Мадрид, Лондон и Париж са доказателство за това. Ако говорехме повече за „справедливост” – за съдилища, дела срещу престъпници (колкото и морално укорими да са постъпките им), за присъди, затвори, приемане обратно на онези, които са успели да се спасят от блатото на „Ислямска държава”, тогава щяхме да сме малко по-спокойни и сигурни на нашия високомерен континент. Трябва да има справедливост не само за нас и враговете ни, но и за народите в Близкия изток, които през изминалия век са понесли достатъчно страдания от диктатори и кухи институции, които ние сме им натрапили и които помогнаха за възхода на „Ислямска държава”.

 

Източник: http://www.independent.co.uk