Зад атентатите в Париж стои Алжир 1954

Анализи и коментари

Алжир е постколониалната рана, която още кърви във Франция

Алжир. Доста преди  френската полиция да установи самоличността на предполагаемите убийци и дори преди да чуя имената Шериф и Саид Куаши си мърморех под носа „Алжир”. Веднага щом чух имената и видях лицата им повторих отново „ Алжир“. После френската полиция обяви, че двамата мъже са от „алжирски произход”.

Печат

Алжир остава най-болезнената рана в политическото общество на Републиката, с изключение, може би, на продължаващите опити за анализ на нацистката окупация. Тази рана поставя в страховит контекст всеки акт на арабско насилие срещу Франция. Във войната за независимост на Алжир, продължила шест години , загиват милион и половина араби мюсюлмани и хиляди французи, а тя се превръща в безкрайна агония и за двата народа. Преди малко повече от половин тя почти предизвика гражданска война във Франция.
Навярно всички печатни и телевизионни материали трябва да включват „каре с исторически факти” като кратко напомняне, че нищо, абсолютно нищо, не се случва без минало. Кланета, кръвопролития, ярост, скръб и полицейски акции ( по-големи или по-малки – според волята на заместник-редакторите) пълнят водещите заглавия. Често задаваните въпроси са „кой” и „как”, а много рядко се задаава въпросът „защо”. Типичен пример е престъплението против човечеството от миналата седмица в Париж – думите „зверство” и „варварство” някак притъпяват жестокостта на деянието и последиците от него.
Знаем кои са жертвите: журналисти, карикатуристи и полицаи. Знаем как бяха убити. Маскирани въоръжени  с автомати Калашников мъже без милост и с почти професионално безразличие. Отговорът на въпроса „защо” беше услужливо даден от убийците. Те са искали да отмъстят за Пророка и за непочтителните карикатури на„Шарли Ебдо”, изклчително обидни за мюсюлманите. Разбира се  всички трябва да повторим заветното „никога и нищо не може да оправдае това масово убийство. И не – убийците не могат да се позовават на историята, за да оправдаят престъпленията си.”
Има, обаче, нещо много важно, което някак си убягна в репортажите тази седмица – „историческото каре”, на което много французи и алжирци предпочитат да не обръщат внимание: кървавата борба на цял един народ, борба за освобождение от един брутален имперски режим, една дълга война, продължила от 1954 до 1962 г. , която и до ден днешен е повод за фундаментални спорове между араби и французи.
Отявлената, перманентна криза в алжирско-френските отношения, подобно на разведена двойка, която отказва да се обедини в общото си страдание, все още трови съжителството на тези два народа във Франция. Както и да оправдават постъпките си Шериф и Саид Куаши, те са родени във време, в което Алжир е осакатен от продължилата 132 години окупация. Може би 5 от 6,5 милиона мюсюлмани във Франция са алжирци. Повечето са бедни, много от гледат на себе си като на втора ръка хора в страната на равенството.
Новинарските емисии пропускат да дадат дори и кратки обяснения, както за алжирската, така и за всички други трагедии. Пропускат и по-малките истории, написани от двете страни след като французите напускат Алжир през 1962 г. За разлика от други френски колонии и зависими територии страната е смятана за неизменна част от съвременна Франция, а  парламента има алжирски представители. За Шарл дьо Гол и Съюзниците Алжир е френската „столица”, от която ще завоюват окупираните от нацистите Северна Африка и Сицилия.
Преди повече от сто години Франция завладява Алжир, като подчинява местното мюсюлманско население и построява малки френски градове и замъци из цялата страна. Дори превръща джамиите в църкви в духа на католическия ренесанс от началото на XIX век, който следва„ отново да покръсти в християнство” Северна Африка.
Отговорът на Алжир на това, което днес изглежда като чудовищен исторически анахронизъм, варира през годините- от апатия до съвместни бунтове. В Деня на победата, когато Съюзниците освобождават пленените европейски страни, в националистическия град Сетиф , с преобладаващо мюсюлманско население, се провежда демонстрация за независимост. Тя завършва с убийството на 103-ма цивилни европейски граждани.Отмъщението на френското правителство е безпощадно- 700 цивилни мюсюлмани, а може би и много повече, са убити от побеснелите френски „колонизатори” и от бомбардировките по околните села на френската авиация и военноморския флот. Светът не обръща особено внимание на тези събития.
Но когато през 1954 г.избухва масово въстание, което естествено започва със засади, взели няколко жертви от френска страна и продължава с нападения над френската армия – печалната война за независимост на Алжир е почти предрешена. По-романтичните алжирски националисти смятат, че френската армия е уязвима след провала през 1940 г. и разгрома в класическата постовоенна антиколониална битка при Диен Биен Фу, като отчитат и унижението й по време на Суецката криза през 1956 г.
Явлението, което историкът Алистър Хорн правилно описва в своята великолпно написана история на алжирската борба като „яростна война на мира”, отнема живота на стотици хиляди хора. Бомби, мини, кланета, извършени от правителствените сили и партизаните от Фронта за национално освобождение (ФНО) в „провинцията” (“bled”, арабски,букв. „провинцията” – б. пр.) – на юг от Средиземно море. Всичко това води до жестоко потъпкване на мюсюлманите в град Алжир, до убийството, изтезаването и екзекутирането на алжирските партизански лидери от френските военни парашутисти, войници, паравоенни спецчасти и бойци от Чуждестранния легион, сред които има и бивши немски нацисти. Дори „белите” французи, които симпатизират на алжирците са „накарани да изчезнат”. Албер Камю говори открито срещу мъченията, а френските държавни служители са отвратени от жестокостта, с която продължават опитите Алжир да си остане френски.
По всичко изглежда, че Дьо Гол подкрепя „бялото” население, но в град Алжир той каза само:„Разбрах ви!”, след което продължава преговорите с представители на ФНО във Франция. Към този момент алжирците отдавна представляват мнозинство сред френските мюсюлмани. През октомври 1961 г. близо 30 хил. мюсюлмани организират митинг за независимост в Париж, който е забранен и  всъщност е едва на километър от мястото на клането от изминалата седмица. Събитието е атакувано от френската полиция, а вече е известно, че тогава са убити 600 протестиращи.
Алжирците са пребивани до смърт в полицейските участъци или са изхвърляни в Сена. Полицейският началник,наблюдаващ операциите и очевидно командващ при клането през 1961 г., е не друг, а Морис Папон. Близо 40 години по-късно той е осъден за престъпления против човечеството при режима на Виши по време на нацистката окупация.
Алжирският конфликт завършва с кървава баня. „Белите” френски колонизатори, т. нар.„пие ноар” (букв. „чернокраките” , от фр. език,  б. пр.) отказват да приемат изтеглянето на Франция. Те подкрепят атаките срещу алжирските мюсюлмани, извършвани от Организацията на тайната армия, и подтикват френските военни към метеж. В един момент Дьо Гол започва да се опасява, че френските военни парашутисти ще се опитат да превземат Париж.
Когато краят настъпва, въпреки обещанията на ФНО да опази френските граждани, избрали да останат в Алжир, се случва масовото убийство в Оран.Милион и половина бели французи – мъже, жени и деца – трябва да избират „ковчег или куфар” и  заминат за Франция заедно с хиляди лоялни на Париж алжирски бойци (т.нар. „харки”), които се сражават заедно с френската армия, но са изоставени на злощастната си съдба от Дьо Гол. Много от тях са принудени да глътнат френските си военни медали и са хвърлени в масови гробове.
Бившите френски колонизатори, които все още смятат Алжир за френски, установяват хладен мир с изтощените диктатори от ФНО, които застават начело на независимата алжирска държава. Гневът към Франция се уталага и се трансформира в неприязън, която изчезва през годините. Новият националистически елит в Алжир предприема отчаяна индустриализация по съветски модел. Бившите френски граждани претендират за солидни обезщетения. В действителност французите съхраняват плановете на системите за канализация на по-големите алжирски градове в продължение на десетилетия, а на новите господари на страната се налага да разкопават големи участъци от улиците при всеки спукан водопровод.
Алжирската гражданска война избухва през 80-те години след като алжирската армия отменя втория тур на изборите, който се очаква да бъде спечелен със сигурност от ислямистите. Между корумпираната „мощ” на ФНО и мюсюлманските бунтовници се разпалва конфликт, който е не по-малко жесток от войната с Франция през 50-те и 60-те години. Всичко се  случва отново: мъчения, изчезнали хора, кланетата по селата. Франция подкрепя дискретно една диктатура, чиито военни лидери кътат милиони долари в швейцарските банки.
Алжирските мюсюлмани, завърнали се от антисъветската война в Афганистан, се присъединяват към ислямистите в планините и избиват голяма част от малкото останали френски граждани в Алжир. Впоследствие много от тях воюват и в други ислямистки страни – в Ирак, а по-късно и в Сирия. Сред тях са и братята Куаши, особено Шериф, който е лежал в затвора по обвинение, че е изпращал французи да се бият срещу американците в Ирак. А сега САЩ, с подкрепата на Франция, подкрепят режима на ФНО в неговата продължаваща битка срещу ислямистите в алжирските гори и пустини, и въоръжават армията, която е измъчвала и убила хиляди хора през 90-те години.
Както казва един американски дипломат преди инвазията в Ирак през 2003 г., САЩ имат „много да учат” от алжирските власти. Видно е защо някои алжирци отидоха да се бият за иракската съпротива. И откриха нова кауза…
Източник: http://www.independent.co.uk/voices/comment/charlie-hebdo-paris-attack-brothers-campaign-of-terror-can-be-traced-back-to-algeria-in-1954-9969184.html