Нерешените проблеми на Франция от Алжирската война хвърлят светлина върху атаката в Париж

Анализи и коментари

Френско-алжирският произход на един от нападателите показва как свирепата война на Франция в Алжир от 1956 г. до 1962 г. продължава да е източник на насилие и днес.

Единият от нападателите при клането в Париж избяга. Почти истеричната реакция спрямо престъпленията срещу човечеството, извършени във френската столица, допринесе за това заедно с него извън полезрението да останат и три държави. Държави, чиито история, действия и бездействие помагат да се обясни касапницата в Париж, дело на „Ислямска държава”. Тези държави са Алжир, Саудитска Арабия и Сирия.

Печат

Френско-алжирският произход на един от нападателите показва как свирепата война на Франция в Алжир през периода 1956-62 г. продължава да е източник на насилие и днес. Категоричният отказ да се говори за ролята на Саудитска Арабия като „снабдител” с най-крайната уахабитска сунитка версия на исляма, възприета от „Ислямска държава”, показва как нашите лидери все още не искат да признаят връзките между кралството и организацията, която удари Париж. Единствената редовна военна сила, водеща решителна битка срещу „Ислямска държава”, е сирийската армия. Тя се бие на страната на режима, който Франция иска да унищожи. Нашето дълбоко нежелание да приемем този факт обяснява защо не можем да си сътрудничим с безмилостните войници, които воюват срещу „Ислямска държава” по-ожесточено даже и от кюрдите. 

Когато „Западът” бъде нападнат, а жертвите са невинни хора от нашите държави, обикновено паметта започва да ни изневерява. Репортерите ни осведомиха, че убийството на 129 души в Париж представлява най-голямото зверство във Франция от Втората световна война насам, но пропуснаха да споменат клането в Париж през 1961 г. Тогава 200 алжирци участват в незаконен протест срещу жестоката колониална война на Франция в Алжир. Повечето от протестиращите са убити от френската полиция, мнозина са измъчвани в закритата спортна зала „Пале де спор”, а телата им – изхвърлени в река Сена. Французите признават само за 40 жертви. Командир тогава е Морис Папон, който по време на Втората световна война работи за полицията на Филип Петен и неговия колаборационистки режим на Виши, станали отговорни за депортирането на повече от 1000 евреи към сигурна смърт. 

Омар Исмаил Мостафаи, един от атентаторите самоубийци в Париж, е от алжирски произход, както може би и част от другите заподозрени, чиито имена бяха оповестени. Родителите на Саид и Шериф Куаши – братята, които убиха журналистите от „Шарли Ебдо”, също бяха от Алжир. Те бяха част от над петмилионната алжирска общност във Франция, която днес живее в Сен Дени и другите алжирски предградия на Париж. За мнозина от тях Алжирската война никога не е свършвала. Въпреки това, произходът на убийците от 13 ноември и историята на народа, към който принадлежат техните родители, масово бяха изтрити от репортажите за петъчните ужасяващи събития. Сирийският паспорт с гръцки печат беше по-интересен – по обясними причини.

Колониалната война отпреди 50 години не може да оправдае извършването на масово убийство, но представлява контекста, без който всяко обяснение защо Франция е мишена в момента, би звучало несериозно. Същото се отнася и за саудитския уахабизъм, който е основополагащ за „ислямския халифат” и вманиачените убийци, които приличат на последователи на някакъв култ. Мохамед бен Абдулуаххаб е духовник и философ, чието безпощадно желание да изтрие шиитите и другите неверници от Близкия изток води до извършването на кланета през XIX век, в които династията Ал Сауд участва активно.

Днес саудитското кралство, което редовно обезглавява предполагаеми престъпници, срещу които са водени несправедливи процеси, строи в Рияд музей, посветен на учението на Абдулуаххаб. „Ислямска държава” е възприела неговото ожесточение срещу идолопоклонниците и липсата на морал и обвини Париж, че е център на „проституцията”. Голяма част от финансирането на тази терористична организация идва от саудитци. Този факт също беше премълчан.

Идва ред и на Сирия. Франция отдавна настоява режимът там да бъде свален, при все че армията на Асад е единствената обучена военна сила, която воюва срещу „Ислямска държава”. Тя е по-малобройна и все още оръжието ѝ е неодстатъчно, но успява да отвоюва територии, подпомогната от руските въздушни удари. В продължение на години както американците, така и англичаните и французите, твърдяха, че сирийците не се бият срещу „Ислямска държава”. Тези приказки обаче не са верни. Сирийската армия беше изтласкана от Палмира през май, след като се опита да попречи на самоубийствените конвои на терористичната организация да проникнат в града. Същите конвои, които можеха да бъдат ударени от американските и френските самолети. Около 60 хил. сирийски войници са убити до този момент. Мнозина от тях са намерили смъртта си от ръцете на ислямистите от „Ислямска държава” и „Нусра”. Въпреки това, желанието ни да унищожим режима на Асад е по-силно от необходимостта да смажем „Ислямска държава”. 

Французите сега се хвалят, че са отмъстили и са ударили 20 пъти предполагаемата сирийска „столица” на терористичната организация – град Ракка. Ако това беше сериозна военна атака с цел ликвидирането на „Ислямска държава” в Сирия, защо французите не я предприеха преди две седмици? Или два месеца? За съжаление „Западът” – и по-специално Франция – отново реагира емоционално, а не рационално на действията на „Ислямска държава”. Той не отчита историческия контекст, нито признава злокобната роля, която нашите „умерени братя” главорези от Саудитска Арабия играят в тази ужасяваща история. Иначе си мислим, че ще унищожим „Ислямска държава”…

 

Източник: http://www.independent.co.uk