Сирия – рискованият ход на Москва

Анализи и коментари

Ще се повтори ли историята? През 1956 г., в разгара на Суецката криза, Съветският съюз предизвиква дипломатическа сензация, като успява да отклони вниманието на Запада от действията на Червената армия, която по това време разпръсва демонстрациите в Будапеща. Днес, шейсет години по-късно, Русия засилва присъствието си в Сирия на фона на укрепването на украинския фронт. Това позволява на президента Владимир Путин да подложи на изпитание решителността на западните държави, докато в същото време си осигури свободата на действие в Донбас. Причината за аналогията с 1956 г. е, че непоследователната политика на Великобритания и Франция по отношение на сирийския конфликт доведе до отслабване на позициите им, въпреки че влиянието им беше нараснало заради либийската кампания през 2011 г. 

Печат

За разлика от времената на Суецката криза, когато дипломатическият вакуум, създаден от Тройната агресия, е запълнен от САЩ, сега администрацията на Обама, която изгради своята външна политика частично на принципа на прекратяване на ангажираността на Америка в Близкия изток, няма намерение да се намеси по-решително, за да разреши сирийската криза. Международните отношения обаче не търпят вакуум. Освен това е трудно да си представим как Русия ще влезе в ролята на полицай в регион, чиито сложни социално-икономически и политически процеси трудно разбира, а политическите и военни среди в Москва все още страдат от „афганистанския синдром”.

За Русия участието в сирийския конфликт е много повече от оказване на подкрепа на съюзник, изпаднал в беда. То позволява да бъдат направени пет извода за руската външна и вътрешна политика, както и за регионалните и глобалните й позиции.

Първото нещо, което ми идва наум, е една невинна забележка: темата „Сирия” никога не е била лесна за Москва. В исторически план отношенията с Дамаск никога не са били безоблачни. В миналото Хафез ал-Асад, бащата на настоящия президент, често прикрива зависимостта си и води самостоятелна регионална политика, което обърква Кремъл. Дълго време Израел се намесва в отношенията между Сирия и Съветския съюз, най-вече като се опитва да възпрепятства доставките на модерно оръжие от втория към първата. Търговията с арабската страна, от своя страна, поставя на риск контактите с Израел и Запада. Въпреки всичко, сътрудничеството между Москва и Дамаск продължава няколко десетилетия по установените канали, а това прави Кремъл зависим от специалните връзки, поддържани с администрацията на настоящия режим. Сергей Лавров сподели наскоро с Лахдар Брахими, бившия специален пратеник за Сирия на ООН, че Русия има същото влияние върху Башар ал-Асад, каквото САЩ упражнява върху Израел.

На второ място, успехите на джихадистите в Сирия и Ирак засягат пряко руските интереси – според някои данни около 2200 руски граждани се бият на страната на „Ислямска държава” и Фронта „ан-Нусра”. „Ислямска държава” отчаяно се нуждае от тях – те са калени в битка и са относително независими от месните групи и интереси. Във военното командване на терористичната организация има много чеченци. Съществува потенциален риск от взаимно проникване между сирийко-иракските и кавказките групи най-малко по три причини.

Първо, през последните 12 месеца много кавказки джихадисти се присъединиха към „Ислямска държава”. Те предпочитат да се бият за „халифата” и да се върнат в Русия, възстановили бойната си чест, отколкото да воюват за Кавказкия емират, чието висше командване е подложено на удари няколко пъти от 2014 г. насам, а неговата идеологическа ориентация, формирана на базата на съревноваването с „Ислямска държава”, намалява значително ефективността на действията му. От юни Кавказ е смятан за един от виалетите на терористичната организация, което показва желанието й да разпространи влиянието си и в тези земи. 

Второ, в момента в бившия СССР тече широкомащабна пропагандна кампания в полза на „Ислямска държава”. На страниците на руската версия на издаваното от нея списание, „Дабик”, са поместени множество призиви към читателите да заминат за Сирия и Ирак, а руските социални мрежи са използвани, за да разпространяват информация „в името на общата кауза” (новини от бойното поле, линкове към проповеди, съобщения за събиране на средства). 

Трето, нарасналото военно присъствие на Русия в Сирия може само да допринесе за подклаждането на джихадизма в споменатите територии, а ако „Ислямска държава” плени руски войници, със сигурност ще използва този факт в медийната си война.

Посочените рискове обясняват следването на едно от направленията на руската дипломация в Близкия изток – развиването на отношенията на базата на общите проблеми със сигурността както с арабските републики (Сирия, Египет и Йемен), така и със сунитските монархии от Персийския залив и Израел. Последният се опитва да компенсира загубите, които понесе заради протакането на американските политици. Затова не е случайно, че чеченският президент Рамзан Кадиров често посещава Леванта и Персийския залив в опит да засили сътрудничеството в борбата с тероризма (за последните 12 месеца той проведе няколко срещи с йорданския крал Абдулла Втори). В същото време руските военни се готвят за контратерористични учения, планирани да се проведат в Египет тази есен. Във вътрешнополитически план опасността бойци на „Ислямска държава” да се инфилтрират на руска територия позволява на Кремъл да поддържа националистическите настроения и да убеди Запада, че Русия е негов естествен съюзник в битката му срещу ислямския тероризъм.

На трето място, руското засилено присъствие може да бъде анализирано единствено в контекста на играта, която играе Иран – друг важен участник в сирийския конфликт. Споразумението за неговата ядрена програма даде възможност на Иран да възвърне позициите си в международен план. Русия със сигурност ще се постарае да попречи на САЩ и Ислямската република да я изолират и да направят каквито и да било договорки по сирийския въпрос без нейно участие. Тристранните отношения Дамаск-Техеран-Москва невинаги са изгодни за Кремъл. 

За разлика от Русия, която разчита изключително на контактите с официалните сирийски институции, Иран се подготвя за абдикацията на ал-Асад и се фокусира върху висшата класа, която се оформи насред хаоса, възцарил се след 2011 г. Предлагайки подкрепата си на Силите за национална отбрана, въоръжавани и обучавани от „Хизбулла”, Техеран прави така, че бъдещите институции за сигурност на Сирия да бъдат изградени в съответствие с неговите собствени интереси. Военната интервенция ще позволи на Русия да промени в своя полза конфигурацията на силите, които подкрепят режима на Башар ал-Асад.

На четвърто място, увеличаването на руското военно присъствие в Сирия е неразривно свързано с отношенията на Москва с Вашингтон. Целта на ескалацията, на която сме свидетели днес, е да се създаде усещането за необходимостта от предприемането на спешни мерки – маневра, която е изгодна за Кремъл в момента, защото САЩ отказват да използват сила в Сирия, а Европа е разделена по темата за бежанците. Владимир Путин е реалист и си е поставил за цел да постигне поляризиране на интересите в Близкия изток. 

Тези действия на руския държавен глава показват разбирането му за международните отношения. За разлика от времената на Студената война, днес разделителната линия между държавите не е по идеологически признак, нито според това дали подкрепят Израел или арабските страни. Москва смята, че в света в момента има две групи – Западът, който е в упадък и е неспособен да изнесе и приложи на други места политическия си модел, и страните, които отхвърлят каквато и да било намеса на Запада, още повече ако тя е маскирана зад „отговорността за се окаже защита на някоя държава” и либералните ценности, които лежат в основата на този подход. Какво се опитва да постигне Русия? Тя иска да обяви края на ерата на „смяната на режимите” и да покаже, че може да й се има доверие, за разлика от останалите играчи в региона. Управляващите в Москва са вманиачени по идеята да постигнат паритет със САЩ и търсят ексклузивен диалог с тях за разрешаването на регионалните конфликти. Мир в Близкия изток без участието на Русия ще я лиши от част от влиянието й. Затова, от една страна, Москва се стреми да намали напрежението в региона, но от друга – го поддържа, като отговаря на потребностите на близкоизточните държави, най-вече във военната сфера. Ситуацията в Сирия е идеален пример за този подход.

И накрая, във военно отношение руската намеса в Сирия е отговор на предизвикателството, на което нито една западна държава не може да реагира адекватно в момента. Русия разполага със свежи сили, макар и ограничени в сферата на военноморската авиация, опит в методите за борба с джихадистите и има споразумение в областта на отбраната със сирийското правителство, което прави намесата й в страната законна от гледна точка на международното право. Отдавна отминаха времената, в които руската подкрепа беше ограничена до командироването на един инженерен батальон от 300 души, както беше в Ливан по време на войната му с Израел през 2006 г. 

Стратегията на Русия предвижда на първо място възвръщането на алауитските територии, границата на които преминава по брега от Латакия до Тартус и след това – на изток в посока Дамаск-Хомс. Няма съмнение, че Владимир Путин ще се опита да се възползва максимално от успехите си в дипломатически план, особено ако те са съчетани и с такива на бойното поле. Подобна победа ще е знак и за рязката промяна в руската политика по отношение на арабските страни, в която Москва винаги е залагала на отхвърлянето на колонизацията и директната военна намеса. 

„От всичките държави, които разделят Европа и останалия свят в момента, Русия е единствената, от която Сирия трябва да се страхува и на която трябва да разчита”, пише френският монах Жул Паргоар в началото на XX век. Колкото и странно да звучи, думите му са актуални и днес, но представата за Русия като държава, която „винаги върви напред”, не бива да пречи да се разберат ограниченията, които стоят пред нея.

 

Източник: http://russiancouncil.ru