Заплаха ли е ядрената програма на Иран?

Анализи и коментари


Ядрената програма е инструмент за въздействие върху Иран в момент на безпрецедентно преразпределяне на силите в региона на Близкия изток.

Няколко са факторите, които предизвикват сериозното безпокойство и тясната ангажираност с нея. Ислямската република оказва открита подкрепа на шиитите в съседните държави и се опитва, от една страна, да ограничи присъствието на западните държави в региона на Близкия изток, а от друга – да разбие еднополюсния глобален модел, в който водеща роля играят САЩ, посредством развиването на активни връзки с Русия, Южна Америка и азиатските държави.

Печат

 

Антиизраелската политика допълнително внася напрежение, както и стремежът на Иран да разработи ракети с широк обсег, които потенциално достигат до териториите на европейските държави. Всичко това се случва на фона на общата ситуация в региона на Близкия изток – сериозните предизвикателства, пред които са изправени иранските съседи Ирак и Афганистан след чуждите военни интервенции и промените, настъпили в редица арабски държави в резултат на „арабската пролет.

 

А ядреното сътрудничество с Иран не беше заплаха


Въпреки противоречивите мнения, които провокират ядрените амбиции на Иран днес, неговата ядрена програма е относително стара. За нея винаги се говори като за ново явление, но тя стартира като проект, подкрепян от САЩ, в края на 50-те и началото на 60-те години на XX век, защото тогава, заедно с Израел, страната е основен съюзник на Вашингтон в региона на Близкия изток.

При администрацията на Р. Никсън държавният секретар Хенри Кисинджър разработва икономическа схема, която да използва привлекателното сътрудничество в ядрената област с американските компании и американското правителство, за да накара Иран да увеличи значително добива си на нефт. В резултат на това шах Пахлави започва амбициозен план по изграждането на няколко ядрени съоръжения, разчитайки на високите цени на петрола и помощта на някои американски фирми. До избухването на Ислямската революция Иран и САЩ си сътрудничат в дейност, която би осигурила на страната съоръжения за обогатяване на уран и преработка на гориво – две мощности, необходими за производството на ядрено оръжие. До 1979 г. двете строящи се централи в Бушехр са в напреднала фаза: немската компания Siemens и дъщерната й Kraftwerke Union започват работа по тях още през 1974 г., но я прекратяват след свалянето на шаха от власт. В средата на 80-те години ядрената програма е подновена, но поради сложното положение на Иран и напрегнатите отношения със САЩ се оказва трудно страната да сключи договор със западноевропейски компании. Германските фирми също се оттеглят под американски натиск. Съвсем естествено, след като не успява да си осигури „западни” партньори, Иран отправя поглед на „изток”. В средата на 90-те години неговата ядрена програма е възобновена чрез споразумение, което подписва с Русия за изграждане на съоръженията в Бушехр и друго, сключено с Китай, за построяване на централа за преработка.


Ядрената дейност на Иран попада в центъра на медийното внимание, когато група ирански дисиденти „разкрива” действията на режима през август 2002 г. Ръководен от Алиреза Джафарзаде, Националният съвет за съпротива на Иран оповестява, че страната има две тайни ядрени съоръжения: реактор за тежка вода в Арак и централа за обогатяване на уран в Натанз. Съществуват подозрения обаче, че американските служби са знаели за тях, но информацията е била засекретена до този момент.


ДНЯО, Съветът за сигурност и извиването на ръце

Още през септември 2002 г. иранският вицепрезидент и директор на Организацията за атомна енергия на Иран Али Агазаде засяга въпроса за ядрената програма на среща на Генералната конференция на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ). От февруари 2003 г. Агенцията се ангажира с проверката на иранската програма и нейната история.


Съгласно договорките за прилагането на иранското Споразумение за прилагането на гаранциите по прилагането на Договора за неразпространение на ядрено оръжие (ДНЯО), които са в сила по това време, от Иран се е изисквало да допуска инспектори на МААЕ до ново ядрено съоръжение едва шест месеца преди ядреният материал да е вкаран в него. Тогава Иран дори не е бил задължен да информира МААЕ за съществуването на съоръжението. „Клаузата за шестте месеца” е стандартна за прилагането на всички Споразумения по прилагането на гаранциите по прилагането на ДНЯО до 1992 г., когато Съветът на управляващите на МААЕ взема решение, че информация за съоръженията трябва да се подава във фазата на планирането на изграждането им, дори преди строителството да започне. Ислямската република е последната държава, която приема това решение и го прави на 26 февруари 2003 г., когато инспекциите на МААЕ вече са стартирали.


През май 2003 г., скоро след американската инвазия в Ирак, членове на правителството на Мохамед Хатами отправят чрез швейцарски дипломатически канали тайно предложение за постигане на споразумение със САЩ. Те предлагат пълна прозрачност на иранската ядрена програма и оттегляне на помощта за ХАМАС и „Хизбуллах” в замяна на американски гаранции в областта на сигурността и нормализиране на дипломатическите отношения между двете страни. Администрацията на Буш не отговаря на предложението, защото се съмнява в неговата автентичност, а то е било подкрепено от голям брой членове на правителството, както и от Върховния лидер Али Хаменеи.


Още през октомври 2003 г. т.нар. европейска тройка - „ЕС 3” (Германия, Обединеното кралство и Франция) предлагат големи икономически стимули, ако Иран преустанови обогатяването на уран и позволи по-стриктни проверки на инспекторите на МААЕ. Иран подписва Допълнителния протокол към Споразумението за прилагането на гаранциите по прилагането на ДНЯО през декември същата година, но неговият представител е категоричен, че спирането на обогатяването на уран е само временна мярка за укрепване на доверието към Иран, докато траят преговорите с ЕС. Обогатяването на уран не е нарушение на ДНЯО.


След като преговорите започват да буксуват, на 1 август 2005 г. Иран обявява, че ще поднови тази дейност. Решението е взето няколко месеца по-рано, но е необходимо техническо време да се инсталират съоръженията за наблюдение на МААЕ. На 10 август са отстранени печатите на Агенцията в съоръжението за преработка на уран в Исфахан, което британски политици определят като нарушаването на предходните договорености, въпреки че може да се спори дали ЕС първи не го е нарушил, като настоява Иран да спре обогатяването на уран. От февруари 2006 г. въпросът е отнесен към Съвета за сигурност на ООН, а през юли, в разгара на израелската авантюра в Ливан, която има за цел да сломи подкрепяната от Иран шиитска организация „Хизбуллах”, е приета и първата резолюция – 1696 (2006), засягаща иранската ядрена програма. Ислямската република обявява документа за незаконен и отказва да изпълни разпоредбите му. От същата година Иран спира да предоставя на Агенцията информация по Допълнителния протокол и допълнителните мерки за прозрачност, като основен аргумент на иранските политици и преговарящи е, че страната има право да обогатява уран (а още в резолюция 1696 (2006) СС настоява той да преустанови тази дейност), както и че не е длъжна да ратифицира Допълнителния протокол. В следващите пет години Съветът за сигурност на ООН приема още шест резолюции - 1737 (2006), 1747 (2007), 1803 (2008), 1835 (2008), 1929 (2010), 1984 (2011), които, с изключение на последната, съдържат редица ограничителни мерки, формално имащи за цел да предотвратят придобиването на ядрена бомба, но де факто – да уязвят физически и юридически лица, свързани с ядрената програма, за да попречат на по-нататъшното й развитие. ЕС също приема редица ограничителни мерки – от лятото на 2012 г. е забраната на страните-членки да купуват ирански петрол. Намаляването на приходите от черното злато, съчетано с недобрата икономическа политика на Махмуд Ахмадинаджад, изваждането на страната през март 2012 г. от международната банкова система SWIFT, недостигът на чуждестранна валута, довел до разцвет на черния пазар, и високата инфлация са все събития, които влошават качеството на живот на обикновения иранец. Целта не остава съмнения – иранските политици да бъдат дискредитирани пред собствения си народ и това да доведе до вътрешнополитическа нестабилност, която в последна сметка да отслаби легитимността на управляващите, което, от една страна, ще накърни регионалния имидж на Иран, а от друга – ще повлияе в посока към преосмисляне на ядрената програма. Тук западните политици грешат, защото в Иран по почти всички вътрешно- и външнополитически въпроси се говори на няколко гласа. Ядрената програма обаче прави изключение. Грешат и по друга причина – намесата във вътрешните работи на една държава е грубо нарушение на международното право.

Кой има ядрени бомби и защо това не е проблем?

Към момента няма резолюция на Съвета на управляващите на МААЕ, в която да се казва, че съществуват неоспорими доказателства, че Иран развива дейност, насочена към производството на ядрени бойни глави. В началото на декември 2007 г., когато вече са приети първите две групи ограничителни мерки на Съвета за сигурност на ООН и напрежението с Вашингтон е достигнало дотам, че Дж. У. Буш предупреждава, че ядрен Иран ще породи заплахата от Трета световна война, разузнавателните служби на САЩ представят доклад, който опровергава в голяма степен твърденията, че Ислямската република използва обогатяването на уран като инструмент на агресивна външна политика, водеща света към глобален въоръжен конфликт. Заключението е, че Иран е спрял военната си програма още през 2003 г., въпреки че в момента продължава обогатяването на уран главно за мирни цели. През август 2012 г., когато заплахите за военен удар на израелските политици преливаха от всички западни и източни медии, самият министър на отбраната на Израел Ехуд Барак потвърди също, че Иран се е отказал от амбициите си да строи ядрени бомби, „макар и временно” .


Въпреки всичко международният натиск върху Ислямската република се засилва всекидневно. Непоследователната политика на „Запада” се вижда най-силно при сравнение с поведението спрямо три други държави в региона на Близкия изток, които разполагат с ядрено оръжие – Индия, Пакистан и Израел.


Индия се сдобива с ядрени бомби под маската на амбициозна ядрена програма, която получава солидна подкрепа на основните ядрени доставчици, най-вече Канада и САЩ до момента, в който страната не произведе т.нар. мирен ядрен взрив през 1974 г. Реакция на Съвета за сигурност на ООН тогава няма, а САЩ се задовояват с това да прекратят сътрудничеството си със страната в ядрената сфера. Воден от стремежа към паритет с Индия в областта на ядреното въоръжаване, както и по отношение на конвенционалните оръжия, най-вече в контекста на евентуална война заради Кашмир, Пакистан придобива и впоследствие също разработва ядрено оръжие.


Ядрените опити, проведени от двете държави през 1998 г., водят до преустановяване на американската военна и икономическа помощ и за двете страни, както и забрана за гарантираните от американски банки заеми и кредити. В крайна сметка обаче, поради вътрешно- и външнополитически съображения, подсилвани от необходимостта от съюзници след 11 септември 2001 г. и борбата с тероризма, САЩ постепенно вдигат всички санкции срещу двете страни. На ниво Съвет за сигурност на ООН е приета една единствена резолюция – 1172 (1998). Няма и помен от приемането на групи ограничителни мерки.


Безспорният галеник на „Запада” обаче е Израел. Основният израелски атомен реактор, който официално се използва за граждански цели, функционира от началото на 60-те години на XX век. Първият доклад на ЦРУ, че страната е започнала да произвежда ядрени бомби, е от 1968 г., но два инцидента го потвърждават по-късно . Първият е сигнал, регистриран през 1979 г. от американския сателит „Вела” – съоръжение за локализиране на наземни ядрени експлозии – на около 2500 километра югоизточно от нос Добра надежда. Съществуват сериозни разузнавателни данни, че той е породен от взрива на израелска ядрена бомба в рамките на съвместни опити с Република Южна Африка. Вторият е интервюто, което бившият техник в израелската ядрена централа Мордехаи Вануну дава интервю за вестник „Сънди Таймс” през 1986 г., разкривайки подробности за израелските бойни глави. Още от края на 60-те години САЩ и Израел имат уговорка последният да запази мълчание по въпроса дали притежава ядрено оръжие и двамата заедно да направят всичко възможно никой от съседите на Израел да не се сдобие с такова. Така тази изкуствено създадена държава в Близкия изток може да заобикаля американското ембарго, съгласно което САЩ не предоставя помощ на държави, разпространяващи оръжия за масово унищожение, и по този начин да получава всяка година близо 2 млрд. долара военна и друга помощ от Вашингтон. До съвсем скоро споменатата уговорка беше спазвана. Изключението се появи в едно непремерено изказване от декември 2006 г., когато в интервю за Германския SАТ 1 министър-председателят Ехуд Олмерт зададе реторичния въпрос: „Иран явно и открито заплашва да изтрие Израел от картата. Можете ли да кажете, че става дума за същото ниво, когато те се опитват да се сдобият с ядрено оръжие като Америка, Франция, Израел и Русия?” Реакция на Съвета за сигурност и на ниво ЕС не само че няма, но през юни 2012 г. в немското списание Der Spiegel се появи материал, който хвърля светлина върху сенчестото германско-израелско военно сътрудничество и разкрива, че последният е разположил ядрени бойни глави на подводници, построени и субсидирани от Германия – водеща сила в Съюза.

Преразпределяне на влиянието и (не)вероятният военен удар

Всички ограничителни мерки спрямо Иран са приети на основание чл. 41, гл. VII на Устава на ООН. Тази глава е озаглавена „Действия в случаи на заплахи за мира, нарушения на мира и актове на агресия”. Оказва се обаче, че от 200 години насам страната не е нападнала нито една държава, а военните й разходи на глава от населението са сред най-ниските в региона на Близкия изток. За сметка на това, Израел не само притежава ядрено оръжие, но и за последните няколко години извършва три агресии срещу свои съседи - Ливан (2006 г.), Газа (2008 г.), Газа (2012 г.), както и атака в международни води на флотилията „Мави Мармара”, която пренася хуманитарна помощ за Ивицата Газа. Между двете държави не съществуват двустранни спорове, които да ескалират до въоръжен сблъсък. Кое тогава оправдава мащабната световна кампания, ръководена от САЩ и Израел и подета от ЕС , за дискредитиране на Ислямската република и блокирането на ядрената й програма и предизвиква острите реакции на израелските политици и заплахите за предстоящи военни удари?


По първия въпрос притесненията на международната общност са предимно в сферата на това, че няма неоспорими доказателства, че Иран не се стреми да се сдобие с ядрени бомби. Недоверието към страната остава, въпреки че през ноември 2012 г. тя обяви, че ще намали обогатяването на уран в знак на добра воля преди предстоящите преговори със САЩ.


Що се отнася до втория проблем, то страхът на израелските лидери се корени в нарушаването на стратегическия баланс. Вероятността, дори и Иран да разполага с ядрена бомба, да я използва, е практически нулева. Фактът, че я притежава, обаче, ще накара израелските държавници да се замислят поне два пъти, преди да предприемат поредната си военна авантюра, особено като се има предвид подкрепата, която Иран оказва на съпротивителните организации като ХАМАС и „Ислямски джихад” и политическа партия „Хизбуллах” и силното влияние на Ислямската република върху Сирия в момент, в който страната е жертва на ожесточени въоръжени сблъсъци и безмилостни дипломатически машинации. Опасенията на САЩ се движат по същата плоскост. Още през периода 2006-2007 г. се появиха американски обвинения, че Иран „е замесен в сектантска война” в Ирак и че извършващите атентати в Зелената зона в Багдад шиитски радикални групи получават инструкции от Техеран. Някои анализи обвързват натиска на САЩ по отношение на ядрената програма с американското военно присъствие и положението на американските сили в Ирак. Факт е, че Вашингтон настоява за санкция на ООН много преди юли 2006 г. „Арабската пролет” принуди САЩ да преосмисли политиката си към Близкия изток и Северна Африка и им показа колко изолирани и непопулярни са в региона. Последното нещо, което лидерите в Белия дом и Пентагона имат нужда, е една силна, неприятелски настроена държава, износител на петрол, с контрол върху Ормузкия проток (през който минава значителна част от световната търговия на петрол) и с ракети, които могат да поразят американските бази в Персийския залив и всяка точка от Израел. Иранските ракети с дълъг обсег до 2000 км (най-вече „Шихаб-3”), които достигат до някои южни европейски дръжави, са и причина за поведението на европейските лидери. В тази връзка е и разполагането на ракетите „Пейтриът” в Турция.


И макар да изглежда като че ли светът се подготвя за война с Иран, в момента не е в интерес нито на САЩ, нито на ЕС да предприемат нападения срещу Ислямската република