САЩ и Ирак – нефт и стратегия

Анализи и коментари

 Непосредствено след иракските избори, два основни въпроса, свързани с бъдещия политически курс на САЩ в Ирак, вълнуват световната общественост.

По какъв начин изборите ще влияят върху вътрешнополитическите противоречия в Америка по отношение на  изтеглянето на американските сили от иракското “блато” – е първият въпрос.

Печат

 


         Вторият, по - важен въпрос,  е какви са стратегическите съображения на Белия дом, бил той републикански или демократичен, и каква ще е бъдещата му политика в Ирак. 


         Що се отнася до първия въпрос, след като “Washington Post” и телевизионната мрежа ABC проведоха допитване до общественото мнение, стана ясно, че подкрепата за войната в Ирак расте.  Броят на американците, които подкрепят политиката на Буш нарасна от 39 % на 47 % . Американските граждани все по – силно вярват, че силната избирателна активност и участието на всякакви политически формации в изборите са индикатор, че Буш провежда адекватна политика в Ирак, съобразена с изискванията за национална сигурност.
Това развитие на събитията от своя страна засили още повече хаоса, който цари в демократическата партия.  Сред хората се утвърди мнението, че демократите са слаби и колебливи и в много случаи не могат да отговорят на предизвикателствата на националната сигурност.

 


         Пример за кризата в демократическата партия е Хилари Клинтън, до момента главен претендент за лидерското място.  Тя е заела междинна позиция, като от една страна е в подкрепа на либералите, които са за незабавно изтегляне от Ирак, а от друга поддържа политическия курс на Буш.

 


         Джоузеф Бейдън Джуниър, друг виден демократ и член на комисията по външната политика в Сената, смята, че интересите на американската сигурност ще бъдат силно накърнени, ако евентуално изтегляне от Ирак предизвика хаос в страната.  Той е съгласен с голяма част от пунктовете в стратегията на Буш в Ирак.
Изследвания сочат, че която и да е нова американска администрация след Буш, било тя и демократична, ще бъде принудена да запази до голяма степен американските военни части в Ирак. Всичко споменато дотук се отнася до вътрешнополитическата разпокъсаност в САЩ. 

 


         Има други три по - важни аспекта, които свидетелстват за това, че САЩ  няма да се изтеглят от Ирак и те са: нефтът, висшата стратегия и глобализацията.

 


         Що се отнася до нефта, то през последните шест месеца бяха издадени три книги, които засегнаха проблема с изчерпването на световния нефтен запас.  В тази връзка се очаква да избухнат нови войни, които може би няма да имат прецедент в исторически план.
         Първата книга излезе под заглавието “Изчерпването на газа”.  Неин автор е Дейвид Гаудщайн, професор в Калифорнийската организация по технологиите.  В своите предположения той се позовава на теорията на известния американски геолог Кенег Хабарт, който през 1965 г. заяви, че темповете, с които САЩ извличат петрол ще достигнат връхната си точка през 1970 г., а след това ще започне рязък спад.  Под тази връхна точка се разбира да се постигне експлоатирането на половината нефтен резерв.

 


         През 1970 г. САЩ добиваха 9 млн. барела дневно, след това добивът постепенно започна да намалява, като днес е по-малко от 6 млн. барела на ден.

 


         Автор на втората книга, озаглавена “Краят на нефта” е Пол Рупъртс.  Тя засяга стратегическите и международни аспекти на кризата с енергията.  Ще има все по-засилено търсене на нефт, особено от страна на Китай и Индия, тъй като нефтеният резерв, а с него и възможностите за производство намаляват.

 


         Въз основа на това, ние добиваме ясна представа за причините за войната в Ирак.  Преди нахлуването Ирак произвеждаше 3,5 млн. барела дневно.  Буш смята, че тази цифра ще се промени до края на 2010 г.

 


         И ако новият Ирак бъде убеден да пренебрегне квотата на ОПЕК и да започне да произвежда повече енергия, то е възможно ОПЕК да престанат да контролират цените.

 


         Америка е изпреварила света с едно десетилетие по отношение на военната индустрия.  Ако тя успее да отслаби ОПЕК, то това ще й гарантира доминация над целия свят в продължение на век и дори повече.

 


         Третата книга носи заглавието “Войни за природните ресурси”, а неин автор е Майкъл Клер.  В нея той се съсредоточава върху войните за енергийни запаси, които реално се водят още от края на Студената война през 1989 г. поради нарастващото търсене на нефт.  На страната на Америка в тези войни участват Китай, Япония, Европа, Индия и Русия.  За краткия период от 1970 г. до 1995 г. планетата е изгубила 1/3 от природните си богатства.

 


         Войните за природните ресурси обясняват само едно нещо: който владее нефта, съсредоточава и икономическата мощ в ръцете си.  Що се отнася до САЩ, то тази сила е част от стратегията да се контролира сърцето на света – Евразия.

 


         Най-видният сред анализаторите, които засегнаха този въпрос, е Самир Амин.  В теорията си за “колективния империализъм” той съзира, че планът на Буш да контролира Евразия, като владее нефтените запаси на Близкия изток, е пуснат в действие още през 1945 г. от управниците на САЩ по онова време.  Самир Амин добавя, че в стремежа си за хегемония Америка отлично разбира в кои аспекти трябва да доминира над конкурентите си Европа и Япония и те са: да контролира природните ресурси на планетата, да има военен монопол и широко да разпространява и налага американската култура.
Последният фактор за войната в Ирак е явлението глобализация.  То е инициатива на американската външна политика в периода след Студената война и се изразява в оказването на помощ на “провалилите” се държави в света, които не са успели да осигурят сигурност за народите си.  Така се открива и хоризонтът на тероризма.
Видният анализатор и стратег от Пентагона Томас Барнет излезе с изследване, озаглавено “Новата карта на Пентагона: Войната и ислямът през 21 век”.  В него той хвърля светлина върху връзката между “провалената държава” и глобализацията, като прави разграничение между два вида държави – активната и неактивната държава.  Активната държава е тази, която слива всичко национално със световната икономика като идеи, капитал, медии и се стреми да координира вътрешнополитическия живот със световното управление, като например се присъедини към някоя световна търговска организация.

 


         През 90-те Америка е организирала около 140 военни кампании.  Барнет изяснява, че американските военни сили са се насочили към страни, които попадат извън центъра на глобализацията като Карибския басейн, Африка, Балканите, Кавказ, Средна Азия, Близкия изток, югозападна Азия и много части от югоизточна Азия.  Той ги нарича “неприсъединеното промеждутъчно пространство”.
 
         Авторът вижда 11 септември като небесен дар, въпреки жестокостта на този атентат, тъй като Америка започна да налага нови закони в света. Врагът на новия свят не е ислямът, нито пък историята или географията, а липсата на връзка с глобализацията, което означава изолация, лишение и репресия.

 


         Следователно, ако някоя държава откаже да участва в процеса на глобализация, то много скоро американските войски ще се окажат на нейната територия.

 


         Нефтът, висшата стратегия и глобализацията са фактори, които играят важна роля при намесата на САЩ в кризата в Ирак.  Разбира се, отказът да се изтеглят не значи задължително, че ситуацията ще продължи да бъде такава, каквато е в момента. ”Американците трябва да приемат истината, че те никога няма да успеят напълно да се изтеглят от Ирак в политическо отношение, въпреки че силата и възможностите за американското военно присъствие ще се променят.  Също така в новите структури трябва да се отреди дял на международните и на регионалните страни, не за друго, а защото не е по силите на САЩ  да се справят сами.“ , пише за Washington Post Хенри Кисинджър на 18 декември. Но как администрацията на Буш ще предприеме риска от изграждането на подобни структури, особено след изненадващото покачване на рейтинга на американския президент след иракските избори?

 


         Следователно през следващите месеци САЩ ще положат невероятни усилия, за да успеят с настоящия си план, като се опитат силно да разклатят позициите на иракската съпротива.  Ще предизвикат и регионални промени, особено в Сирия, ще засилят темповете на трениране на иракските сили.


         Най-вероятно тези усилия няма да дадат плодове, както увериха от  New York Times, цитирайки видни американски военни.
Вашингтон ще бъде  принуден да отвори вратата за регионално и международно единодушие по въпроса за Ирак, както се случи през 1989 г. в Ливан, но при условие, че това няма да повлияе на същността на световната му стратегия.  Но кога ще се случи това, вероятно не скоро и със сигурност- не през новата 2006 г.