Кои арабски държави печелят и кои губят от иранско-американското споразумение?

Анализи и коментари

Нека оставим настрана техническите подробности, които са 100 страници с много други допълнения към тях, които не са за подценяване, и да се съсредоточим върху набора от ключови точки, които могат да бъдат екстраполирани от настоящото споразумение.

Печат

Първо, споразумението не попречи на амбициите на Иран да се сдобие с ядрени оръжия, само ги отлага. Иран запазва правото си да обогатява уран, както и да притежава повече от двадесет хиляди центрофуги и всички легитимни, включително и незаконни ядрени реактори, които са за мирни и за военни цели с малко корекции на някои от тях.

Второ, Иран ще продължи да притежава кадрите и опита за възобновяване на ядрената си програма след десет години, когато изтича срокът на споразумението, както и успя да наложи условие върху всички проверки на военните съоръжения, както пълна забрана на срещи от страна на инспекторите с нейните учени.

Трето, Иран винаги е бил и ще остане разстояние от 12 месеца, а можи би и по-малък срок, от производството на ядрени оръжия през целия период на споразумението. След изтичането му всички възможности са отворени.

Четвърто, Иран ще премине от „престъпна“, „подкрепяща терора“ и „зла“ държава в нормална, а може би в държава-съюзник на Европа и Запада.

Пето, Иран ще получи 120 милиарда долара, които бяха замразени, в рамките на няколко месеца. Наложената икономическа блокада ще бъде вдигната, като Иран ще може да изнася стоки, което означава превръщането му в основна регионална икономическа сила, както и създаването на стотици хиляди работни места и търговия без ограничения. Приходите от петрола в Иран представляват по-малко от 33 процента от националния доход за разлика от  страните от Персийския залив, където са около 90 на сто.

Шесто, лагерът който подкрепя Иран, особено Русия, Китай и страните от БРИКС, излязоха победители от това споразумение, както и всички страни и групи, подкрепени от Иран, защото той би бил икономически и политически по-силен.

Възниква въпросът какви са причините, които накараха администрацията на Обама да предприеме такъв приключенски ход и да подпише това споразумение, което представлява отстъпление от предишните политики, които категорично бяха за унищожаването на ядрените програми на Иран и мобилизиране на самолетоносачи в Персийския залив, както и изпращане на ядрени подводници и морска пехота?

Отговорът може да се обобщи в следните точки:

Първо, алтернативата на това споразумение е война, а Съединените щати не искат тази война и не биха могли да понесат последиците й, и сега планират изтеглянето си от Близкия Изток постепенно.

Второ, администрацията на президента Обама се умори да подкрепя арабските режими, които не могат сами да защитят своите интереси, и да води войни от тяхно име. Сега Америка поставя своите собствени интереси и живота на своите войници преди всичко и търси други места, които могат да представляват бъдещата арена за тези интереси, като например Югоизточна Азия и Африка.

Трето, президентът Обама спечели Нобеловата награда за мир в началото на мандата си и иска да оправдае получаването на тази награда, и да влезе в историята като миротворец. Поради тази причина Обама възстанови дипломатическите отношения с Куба и сложи край на дългогодишната обсада, и сега сключи примирие с Иран, за да проправи пътя за възобновяване на отношенията с тях. Но неуспехът му да установи палестинска държава остава черно петно в неговата историята.

Четвърто, истинската война на Америка в Близкия изток вече е срещу „Ислямска държава“, която има големи възможности, които фактически показа с разрастването и разширяването си, а не срещу Иран. Тези, които взимат решение в Америка, стигат до убеждението, че победата в тази война не може да стане без сътрудничество с Иран и неговите съюзници.

Ако направим калкулация на тази сделка, можем да кажем, че някои арабски държави може да губят от постигнато споразумение като Саудитска Арабия, Кувейт, Бахрейн и половината от Обединени арабски емирства. А печелившите арабски страни, или по-скоро негубещите, са разделени на два лагера:

Първият са Оман и Дубай, слагайки край на икономическото ембарго. Оман запази неутрална позиция спрямо иранската криза. Тайните преговори се проведоха на територията на тази държава, заради което тя ще подобри политическите, военните и икономическите си отношения с Иран и Запада едновременно. Дубай остана жизненоважна икономическа външна артерия за Иран през последните години на ембаргото, точно както беше случаят по време на войната между Иран и Ирак и освобождаването на 120 милиарда долара замразени ирански депозити. Това ще се отрази в търговията и инвестициите в недвижимите имоти в Дубай в момент, когато инвестициите от Персийския залив се свиват поради по-ниските приходи от петрол, които падат наполовина. 

Вторият кръг държави и групи, които са защитавани и подкрепени от Иран, са Сирия ,Ирак Хизбула в Ливан и хусите в Йемен, и страните, които се дистанцираха от враждебността към Иран, като Алжир, Египет и в по-малка степен Тунис и Мавритания.

Иран, който издържа 12 години на масата за преговори и показа безпрецедентно търпение и самоконтрол, даде урок на арабите и на целия свят по твърдост, а тази твърдост е на базата на сила и състоянието на реалните институции и центрове за научни изследвания.

 

Източник: http://www.raialyoum.com